Да живееш в Утопия

България като утопия  vs.  утопията на българите

Владимир Юруков

/текстът е представен във вестник 39 грама, брой 26ти FATE/

 

Утопията най-напред е книга [1] . После става литературен и философски жанр. Доста по-късно се появяват и анти-утопиите, които са вид предупреждение, страх от обратната, тъмната страна на медала. Параноя [2] от възможността за Ново робство?

Утопията е въ-образено, идеално място или устройство. Първоначално пратено някъде в неизвестността на неизследвания океан, на неоткрит още остров. По-късно, утопията е очаквана като случване в бъдещето. Утопията прилича на рая. По-точно на райската градина, защото я няма идеята за грехопадението. Но се и различава от нея, както се различава създаването от завръщането. Както казва Л.Каравелов [3] , и градината и утопията са оградени (с видими или невидими стени), те са хетерономии. Различни,  други(?) места (алтерего?), те са това което ние можем/искаме да бъдем.

 

Утопията като съкровеност, копнеж. Дълбоко лично преживяване. От една страна. Но от друга - Утопията като гравитационен център задаващ посока на общественото развитие, като рационално защитима, легитимна цел.

 

 „Марвин Гудман бе прекарал по-голямата част от живота си в Сикърк, Ню Джърси, градче, управлявано близо петдесет години от един или друг политически шеф. Повечето жители на Сикърк се отнасяха с безразличие към явната корупция във всички управляващи среди, хазарта, войните между бандите, пропиването на младежта. Бяха свикнали да гледат как се разбиват пътищата им, как се пукат старовремските им водопроводни тръби, как излизат от строя електростанциите им, как се разпадат старите им разнебитени постройки, докато шефовете си строят все по-големи къщи, по-дълги плувни басейни и конюшни с отопление. Хората бяха свикнали с това. Но не и Гудман.

Роден кръстоносец, той пишеше изобличаващи статии, които никога не се публикуваха, изпращаше писма до Конгреса, които никога не се четяха, правеше агитация за честни кандидати, които никога не се избираха, и организираше Лига за благоустрояване на града, Сдружение срещу гангстерството, Граждански съюз за честна полиция, Асоциация против хазартните игри, Комитет за равноправие на жените и дузина други.

Усилията му не довеждаха до нищо. Хората бяха твърде апатични, за да ги интересува това. Политиците просто му се присмиваха, а Гудман не можеше да понася да му се присмиват. Като добавка към всички проблеми годеницата му го изостави заради шумен млад мъж в ярко спортно яке, който нямаше други достойнства, освен че притежаваше контролния пакет акции на Сикъркската строителна корпорация.

Това бе съкрушителен удар. Изглежда, момичето не се вълнуваше от факта, че в бетона на ССК има свръхголеми количества пясък и стоманените прътове в подпорните греди са с няколко сантиметра под изискванията. Както каза то: «Е и, Марви, какво от това? Така стоят нещата. Трябва да бъдеш реалист.»

Гудман нямаше никакво намерение да бъде реалист.” [4]  

 

Горното описание от „Билет за Транай” на Робърт Шекли май звучи доста познато? Всякакви аналогии до пълно съвпадение минават изключително гладко. Попаднах на този разказ много случайно, търсейки по ключови думи в интернет, докато се опитвах да измисля нещо по темата на броя – Утопия.

 

Да се стигне до Транай не е никак лесно. Малката планета се намира на края на познатата галактика, далеч отвъд зоната на влияние на Земята, току на границата с „великото нищо”. Тягата на Гудман към Транай - благословено място, на което е построено съвършеното общество, е толкова силна, колкото силна може да бъде само последната надежда и вярата в единственото неопитано лекарство за препълнена с болка душа. Готов на всичко, след невероятни усилия, много късмет и правейки почти невъзможното, Гудман постига целта си.

 

Транайските хора го посрещат радушно, а жените им изключително го впечатляват с приятната си външност. При всяка от срещите му, независимо от пола им, като разбират откъде е, транайците неизменно реагират със следната стандартна реплика-коментар:

„Значи вие сте от Земята … Нервно, суетно място, нали? Хората винаги са припрени.”

 

Тук се сещам за един материал, интервю [5] , на което бях попаднал пак съвсем случайно. Ставаше дума за впечатленията на един млад човек, чужденец „от едно малко градче близо до Брюксел”.  Той се казва Кун и обяснява за себе си ”В София живея от година и половина, засега определено няма какво да правя в Белгия... Стана ми ясно, че ако искам да направя нещо с живота си, няма да е в Белгия или Западна Европа…Не се виждам в някой офис някъде в Брюксел.” 

Кун намира, че „тук все още живеете в равновесие с природата”. Причината да остане резюмира съвсем накратко така:

„Щастлив съм. Спокойно, вкусно, красиво – за тези три неща си струва да живееш в България.”  Блаженство и хармония (спокойно), наслада - сетивна (вкусно) и духовна (красиво).

И пак се сещам за „Нервно, суетно място, нали? Хората винаги са припрени.”

 

Определено има някакво основание да се мисли, че успеха на един или друг културен продукт отразява доколко той откликва на дадени масови нагласи, доколко добре се съгласува с мирогледа на своите ползватели, доколко пасва на вкуса им за живота.

Във връзка с това, нататък да опитаме следното. Едновременно, докато гледаме на България „отвън”, през очите на чужденеца, да се опитаме да видим нас си – българите, „отвътре”, през текстовете на Ивана - примата на безспорно най-масовия културен продукт днес – т.нар. поп-фолк.

„Тече живота, не виждаш ли/ и няма време, разбираш ли?/ Води ме някъде тръгваме,/ все едно къде.” (от Нещо нетипично), както и „Новата дрешка, походката тежка./ Ще бъда красива, как ме бива./ Вече е време да помисля за мене/ животът е кратък, обидно кратък.” (от Животът продължава) и последно „Летят лудо годините/ Кога ще им се радваме, / кога ако не сега?” (от Празник всеки ден) маркират усещане диаметрално противоположно на спокойствието от формулата на цитираната по-горе триада Спокойно, вкусно, красиво. Вместо тях имаме друго - нетърпение и ненасотност.

 

Нещо повече. Това, което за белгийското момче е спокойствие, за българина, оказва се, е по-скоро скука:

„Какъв ти град - едно кафе на кръст./ И всички тук - се знаем наизуст./ Скучни са дните ни, но май сме свикнали./ Навсякъде все наши хора сме…” (от Ние сме №1)

 

Кун заявява, че не иска да чака и затова започва „да живея отсега”.

Изобщо, Утопията възможна ли е като бягство?

„Какво ще кажеш да се напием/ и всички глупави клишета да разбием./ О-о-о, да полудеем тази нощ./ Поне за малко да сме различни,/ да сме отракани и даже нелогични.” (от Нещо нетипично).

Разчупване на „желязната клетка”, полет на въздух, свобода?

 

За момчето от Белгия, в България хората „се научават да ценят всеки миг просто”.

Вероятно това трябва да се разбира в спектъра на високо ценените в културата на автентичността спонтанност, непосредственост и лекота (но не от типа на онази, непоносмата). Радикалният прочит на това живеене „тук и сега” не е невъзможно да се окаже и продължението на горния цитат, а именно следната екстатична картина:

„Води ме в някоя квартална кръчма/ и поръчвай, пий за мене/ и се сбий заради мене./ Всичко живо да ни псува,/ от целувките ни бясно да ревнува./ Бясно карай на червено,/ направи за мене нещо откачено./ Нещо диво, нетипично,/ все едно какво, но нека е различно./ О-о-о, да полудеем тази нощ.” (от Нещо нетипично)

 

След година и половина престой, младият чужденец е открил, че „ценностите и нагласата на хората тук са други”, живота в България има съвсем различен от Белгия, „тукашен ритъм”. Преведено на езика на Ивана това вероятно звучи така:

„Щом се пее и се пие то е ясно че сме ние./ Ей, такъв живот обичам – празник всеки ден!” (от Празник всеки ден!).

Кройката на широката славянска душа, може да бъде рамкирана в следната житейска „философия”:

„За вас давам душата си,/ за вас давам живота си./ За вас приятели/ Пари – ех, колкото толкова,/ късмет - колкото толкова,/ Живеем един живот,/ само един живот!
Щом се пее и се пие много ясно пак сме ние./ Щом един живот живеем – няма спиране!” (от Празник всеки ден!).

 

Дано развоя на нещата при Кун не прилича на този от „Билет за Транай”. Защото първоначалното очарование от живота на „благословената планета” за Гудман се заменя от нарастващо недоумение, което на свой ред преминава във все по-притеснителни странности за да достигне накрая до истински потрес от транайската действителност.

„Транай утопия ли е, или лудница с размерите на планета? А имаше ли някаква разлика? За пръв път през живота си Гудман се запита какъв е смисълът от утопиите. Не беше ли по-добре човек да се стреми към съвършенство, отколкото да го е постигнал? Просто да има идеали, вместо да живее, съблюдавайки ги? Ако справедливостта е измама, не е ли измамата по-ценна от истината?”

 

Утопията като лудница, лудницата като анти-утопия [6] .

 

За днешна България поп-фолка (и в най-изчистен вид ТВ Планета) е това, което са сапунените сериали за латинска Америка. Отдушник и блян едновременно. Терапия и идеал.

Не, Утопията е невъзможна като бягство. По-лошо, тя е илюзия, самоизмама.

И все пак, а Любовта какво е? Дали пък това не е Утопия?

 

Кун не казва нищо по въпроса. Вероятно защото интервюто е много късо. Но Ивана не подминава темата, за нея (а и за поп-фолка като цяло) точна любовта е централната житейска ос около която всичко се завърта:

„Похарчих много глупаво живота си,/ раздавах любовта си най-наивно./ Любовници, негодници, нещастници,/ с които се използваме взаимно.
……
Първа класа във влак за нещастници,/ цяла вечност в него пътувам/ и се давам на скъпи любовници/ с илюзии се целувам./ Хайде спри този влак за нещастници,/ измъкни ме от тук най-накрая,/ искам много любов, не любовници/ с тебе искам да съм до края.

Обича ми се истински, не виждаш ли?/ А в този влак до смърт се задушавам./ Вземи ме докато не са ме смачкали,/ вземи ме докато си заслужавам.” (от Влак за нещастници)

 

Въобще според Ивана, ние - въпросните „наши хора” сме точно „… кой от кой - по-луди сме./ Пийнали, непийнали - редовно весели./ Женени, неженени - редовно влюбени.” (от Ние сме №1)

Какво тогава излиза е да живееш в Утопия? Луди - редовно весели и влюбени?

Утопията се оказва невъзможна. Но какво идва след нея, как завършва всичко?

„…и така накрая той пристигна обратно на Земята.

Гудман се установи в Сикърк, Ню Джърси, където човек може да живее в сигурност, стига да си плаща данъците. Сега работи като главен техник по роботите в Сикъркската строителна корпорация и е женен за дребна тъмнокоса тиха девойка, която явно го обожава, въпреки че рядко й позволяват да излиза от къщата.

Той и старият капитан Свирепи често ходят в бара на Еди «Лунна светлина», пият някой и друг «Специалитет на Транай» и си говорят за благословената планета, където бе намерен Пътят и хората вече не са вързани за Колелото!...

През тези вечери винаги се намира публика, която да ги слуша в прехлас.

Неотдавна Гудман организира, не без помощта на капитан Свирепи, Сикъркска лига за лишаване на жените от правото на глас. Те двамата са единствените й членове, ала както казва Гудман, кога това е спирало един кръстоносец?”

 

Дали накрая да не кажем нещо и за Утопията като (само-)заточение, самоизолация. Утопията като аскеза?

Не, по-добре да не казваме нищо.