новини
кой
кога
къде
1х4
2х4
3х4
4х4
5х4
на тясно
community
контакт
медии
archive

 

 

 

 

happy hour[intro]

четене[enter]

audio archive MP3

Вергил Немчев[1][2][3]

Иванка Могилска[1]

Милен Русков[1]

Владислава Костовa [1]

Стефан Иванов[1]

Димитър Петров[1]

[gallery]

 

Вергил Немчев

Откъси от непубликуван роман „Радио“

 

 

19.       ИЗРАЗИ СЕБЕ СИ

 

            В първите часове от последния ноемврийски следобед на 1996 година Питър Гинли влезе в игралната зала и се запъти към бара. Весето миеше чаши и пепелници и ги редеше върху кафе-машината. Пешо разтвори сакото си и постави на плота червена вратовръзка на жълти ромбове, при което ненадвишаващата метър и шейсет набита фигура заприлича на директор, подгонен от вятъра на промяната.

            - Как казва това бългериан?

            - Пишка.

            - Мм?

            - П и ш к а.

            - Оу. Весела, ду ю лайк май ню пишка?

            Весето му хвърли безразличен поглед и продължи да плакне чаши:

            - Много е хубава. Вери найс.

            - Купи тудей. Хубав мегъзийн.

            - Честито. Верно ли сте уволнили Косьо, бе?

            - Уот? Косьо? Фъкинг тийф. Цап-царап. Йес, Косьо гон. Ю сори?

            - Няма кафе. Свършило е. Някой трябва да купи. Ноу кофи.

            - Окей. Няма проблем. Кажи Оуги купи.

            - Добре.

            Питър се разходи из казиното и застана до Вуйчето, който седеше инспектор на блекджека.

            - Хай, ънкъл Люби. Хау ар ю дуинг?

            - Вери уел, тенк ю.

            - Ду ю лайк май ню пишка?

            Вуйчето вдигна поглед от играта. Англичанинът размахваше вратовръзката пред лицето му.

            - Дис из май ню пишка.

            - Йеа? - Каквато и да беше историята, не си струваше да нищи шефските майтапи.

            - Купува днеска. Многоу експензив.

            - Вери бютифул. Браво.

            Питър продължи да се перчи под предлог, че инспектира игрите, от които впрочем разбираше твърде малко. На рулетката кибичеха двама от редовните, дребни риби, и той тупна по-близкия по рамото.

            - Оу, хелоу, мистър Питър. Хау ар ю тудей?

            - Вери уел, тенк ю. Гот а ню пишка. Айм гоинг аут уид май гърлфренд тунайт...

            Клиентът понечи да иска уточнение, но топчето издрънча в колелото, спря на осем и комарджиите се възторгнаха. Гинли се отегчи и напусна масата. От входа долетяха женски гласове и две сервитьорки, едната от които въпросната гърла, влязоха през завардената от сини сака стъклена рамка. Питър се подпря на вътрешната врата, и се поизпъчи. Хвана момичетата под ръка и ги поведе тежкарски към бара. Там се спря и тримата се завъртяха тържествено към казиното. Бисето беше нисичка блондинка с едри гърди, издули малиновото жакетче. Няколко глави се завъртяха към тях.

            - Ай хев ту секси гърлс енд а файн ню пишка.

            Весето отстъпи заднишком към склада.

 

 

 

 


20.       ЦЕЛУВКА ЗА СБОГОМ

 

 

            Светлините се събираха в капките по стъклото, чистачките замахваха с мучене и откриваха голите, почернели дървета. Дъждът размътваше екрана, лампите в двора на Радиото и фаровете на колите се разпиляваха и дразнеха очите. Косьо отви капачката, отпи едра глътка, една по-малка за компания на първата, и хвърли бутилката в жабката. Пусна радиото и забарабани с пръсти по волана. Юр ънбилийвъбъл! Хоу, та-дау-та-дау-та-дау-та-та-та. Китарите го изнервяха и той намали. Открехна страничния прозорец и вдъхна от свежия бензинов въздух. От алкохола и безсънната нощ се чувстваше калпаво. Нищо особено - седи си в колата, пийва, зяпа улицата. Най-вече входа на отсрещната сграда, в която правят радио. Мисли за жени. Тъй като е несвободен, смразѐн, мисли за една жена. Няма я още, но ще се появи. Всеки си има забавления. Едни ходят на кино, други - на кръчма, а той обича да чака в дъжда, за да зърне за половин минута бившето си гадже. Катя с наметнато палто пали цигара, кракът леко сгънат в коляното. Катя седи в леглото, облегната на възглавницата и пали цигара. Катя готви в кухнята и отмята коса с опакото на ръката си. С разкопчана на врата риза и навити ръкави. Не успя да ѝ се извини. Да я излъже, че вече се е оправил. Но не може и да не я вижда от време на време. На два дни веднъж. След като вече не му вдига телефона и не ще да говори с него, тогава така - скришом, по жалкия начин.

            Потрепери от хлад. Дръпна ръчната, изключи от скорост и завъртя стартера. Шестте бутала забучаха ниско, двигателят беше изстинал. Отпи и разклати последните няколко глътки. Алкохолът не го стопли, но усили умората в гръбнака. В огледалото блеснаха фарове, по алеята от стадиона бавно приближи полицейска кола. Той хвърли бутилката под седалката и свали прозореца, за да разкара мириса на алкохол. Ладата слезе на улицата, пусна лампата и изръмжа нагоре към телевизионната кула. Изпусна дъх през зъби и се свлече в седалката. Погледна през улицата. Катя беше там. Носеше синия шлифер, косата ѝ потрепваше от вятъра. Говореше с портиера и докато онзи ѝ отговаряше, извади цигара, подгъна крак, заслони запалката, огънчето просветна зад дланта ѝ и тя пусна струя дим в мъгливата светлина на лампата. Колко пъти ѝ е казвал, че е просташко да пуши на улицата, изчакай пет минути, ама не. Не ѝ пука. Сърцето му заблъска. Ще си съсипе здравето заради тая мърла. Порталът се отвори и до Катя застана русият тип в черно вълнено сако. Между пръстите му се полюшваха ключове. Каза нещо на портиера, онзи се разсмя и вдигна ръка за поздрав. Мъжът прихвана Катя през кръста и я насочи по тротоара към малка сребриста мазда. Отвори предната врата, жената го целуна и се качи. Докато прибираше полите на шлифера, увиснали през прага, пръстенът на ръката ѝ проблесна. Ех, леле. Русият заобиколи колата отпред и отключи шофьорската врата. Ауспухът притрепери и забълва бяла струя в червената светлина на стоповете, колата бавно слезе на платното. Косьо включи на първа и освободи ръчната. Спусна предницата на асфалта, едно такси намали и присветна с фаровете, но маздата още не беше отминала, той също присветна и колата го заобиколи. Маздата тръгна нагоре, Косьо се изнесе на трийсетина метра след тях. Преди наклона мина отляво, даде газ и ги настигна. Натисна копчето и свали страничното стъкло. Нави леко волана, докато се приближаваше погледна към тях, русият се взираше напред и караше. Двата автомобила се изравниха почти долепени, русият се извърна и го погледна. В този миг беемвето целуна маздата и се върна в своето платно. Леката машина затанцува по пътя, ха на тука, ха натам, но русият даде газ и успя да я изправи. Косьо ускори и ги настигна. През мокрото странично стъкло на маздата лицето на Катя се обърна към него, спокойно и скръбно, сякаш го беше очаквала, сякаш знаеше, че той ги беше дебнал в тъмната алея, а сега го виждаше през всичко, което знаеха един за друг, в интимността на този дълъг момент, както се разглеждат стари снимки. Жълтото на светофара замига в капчиците на стъклото. Беемвето изрева по наклона, изпреварвайки маздата, взе десния завой пред един автобус и продължи нагоре.

            На околовръстното намали докато излезе от града. На КПП-то на Владая двойка полицаи седяха в осветеното купе на патрулката. Не го погледнаха. Включи радиото. “Шефовете на “Барселона” ще закупят за четири милиона долара нигерийския нападател Емануел Амунике от португалския “Спортинг”. Амунике най-вероятно ще заеме поста ляво крило, който бе овакантен поради скъсания мускул на нашия Христо Стоичков.” Всичко свърши и всичко свършва. “Уейн Грецки отбеляза гол номер осемстотин и петдесет в кариерата си при победата на гостуващия в Торонто “Ню Йорк Рейнджърс” с 4:0” Развълнувáхте ме. “Чухте спортните новини в осем.”

Пътят се нижеше под него като спомен. Потъна в подлеза преди Перник с коварния деветдесет-градусов завой, изплува от другата страна и даде газ нагоре. Светлините на заводите се отдръпваха надясно и назад. Шосето се изпъна, фарове се втурваха насреща и отлитаха, невидими хълмове се вглеждаха в него, отстъпваха, конят носеше ездача си през тъмната земя. Косьо пожела това пътуване никога да не свърши, то го носеше към забравен град. Паметникът на Свети Иван Рилски се изправи пред него като полицай. Без да помисли, той взе отбивката за манастира и бясно препусна по няколко-километровата права, водеща в планината. Стрелката пресече 200.

Прониза заспалото градче с 80, шосето започна да се гърчи и да притиска оборотите, той слезе на трета, двигателят поде звъна на силата, задните гуми приплъзнаха и машината се закрепи с увещанията на поколения инженери, които ездачът нетърпеливо заглуши с дясното си стъпало. Светлините на касетофона светеха беззвучно. На един завой преди Жабокрек платното беше посипано с пясък от голия склон и Косьо пусна педала на газта, за да намали плавно, разбирайки, че този път няма как да овладее положението. В завоя колата поднесе странишком, профуча през редките дървета и се заби в насипа до реката, при което вратът му се изкриви, лицето му залепна на стъклото и той загуби съзнание.

 


21.      МАЛКИЯТ ВАЛЬО И ПРОСТИТУТКАТА

 

 

            Дизи прекоси фоайето, махна за поздрав към рецепцията и взе асансьора до втория етаж, където се помещаваха камериерките. Една от тях редеше изгладените и сгънати чаршафи в количка.

            - Добър ден. Мога ли да използвам ютията?

            Камериерката го погледна през рамо. Беше пълна мадама към петдесетте.

            - Няма ли жена да те глади бе, младеж?

            - Абе пуснал съм обява, но още не са се обадили.

            - Давай ризата.

            Той седна на отсрещния ръб на масата и проследи сръчните движения, с които жената плъзгаше ютията, обръщаше ризата и премахваше гънките от пресъхналата материя. Под бялата престилка носеше само бикини. Справи се за две минути, на него щеше да му отнеме десет. Докато поемаше влажната, още топла от парата риза, остави до ютията сгъната банкнота.

            - Много благодаря. Лека работа.

            Жената прибра банкнотата в джоба си. Големите гърди издуваха престилката.

            - Гледай да намериш некоя свестна. Ако не стане, обади ми се. Аз се разведох с моя.

            Дизи се ухили:

            - Ще видим тая работа.

            В стаята на персонала имаше само двама души - Иван Финансовия и Малкия Вальо от охраната. Валентин, младият, беше двойно по-як от брат му Валери. Понякога блъскаха железа в задната част на стафрума и вътре се овоняваше на съблекалня. То си беше съблекалня, макар и не точно на физкултурен салон. Сега обаче помещението беше чисто, крупиетата още не бяха дошли. Ленивата дневна охрана и двама-трима гости на хотела се мотаеха между машинките, лъстиво примигващи в сумрака на залата. Креслата бяха подредени, пепелниците - чисти, канапето беше изпънато, на него седеше Вальо и го потупваше:

            - Е така, Ванка. Точно на такова легло горе в стаята на Николов. Казвам ти, брато, такова яко шибане не бях правил. Здрасти, Динка, разправям как наебах Роза.

            - На Карло проститутката?

            - А, на Карло. Пробва да се закачи за някой от италианците понеже не е от тукашните и надуши ли я Емо, ше избърше с нея лобито.

- Емо сводника?

- Та, разправям ти, снощи няма къде да спи, взимам ключовете за апартамента на Николов от рецепцията.

- Кой ти ги даде?

- Айде сега, дължат ми услуга.

- Николов ако разбере...

- Нема как да разбере, камериерките са мои хора. А и без тва ше го уволняват.

- Верно?

- Продават хотела, брато, не им требва директор вече.

- На кой го продават?

- Нема значение на кой, не е на тебе. И, Ванка, браточка, вече ми идва, ше избухвам като гейзер, а тая само ме фаща е тука отзад и нещо натиска с пръстите, и пак съм в играта. Не ме оставя да се празня, мръсницата, като доктор е. Щех да полудея.

            Финансовия беше провесил чене.

            - А нещо черпи ли, а, Валка? Води ли я някъде?

            - Ядохме по една пица в денонощната на “Сливница”, пихме по две бири, тя плати сметката. Много, вика, съм ти задължена.

            Финансовия преглътна, беше забравил и за Николов, и за хотела и за всичко. Дизи добре помнеше момичето. Не беше млада. И не беше от тукашните. Тях не ги пускаха в казиното - лош имидж. Може би трийсет-годишна, приличаше на прогимназиална учителка. Имаше приятна усмивка и поглед на уплашена сърна. Нищо чудно. Оня грамадният не се ебаваше. Как пребиваше неговите си проститутки, беше го гледал на площадката на стълбите между лобито и мецанина да пердаши една, мамата си тракаше. А тая дори не беше от техните. Такива проблеми мутрите решават без забавяне. Сто процента заради това беше пуснала на Вальо, надяваше се да я защити. Само че колкото и да беше луд и як, тая работа не беше по силите му, беше я излъгал.

Дизи влезе зад паравана, хвърли ризата на окачалката и започна да се съблича. Помисли си за твърдото хотелско легло, което Вальо беше потупал, легло на което бяха седели потните задници на десетки нощни служители и си представи как мадамата дава най-доброто от себе си, за да си осигури няколко дни спокойствие, да хване някой баровец и да изчезне преди да са я почупили от бой. Усети се ревнив и потиснат и се ядоса, че е глупак да идва толкова рано, а също и на шибаната дневна смяна, която го очакваше. Излезе иззад паравана, закопчавайки ръкавите на ризата си:

            - Пичове, коя е на бара? Искам едно капучино.

 


24.      НОВА ГОДИНА

 

 

            Ники и новото му гадже се целуваха на дивана, ръката му шареше по бедрото й. Жоро и Камелия принасяха и изнасяха като някакви кръчмари. Телевизорът работеше без звук, от уредбата трещеше “Калашников”, никой не обръщаше внимание. Ники пусна момичето и се приведе над холната масичка, застлана с бяла покривка:

            - Значи викаш не е на далавера. Щото човекът ми я дава с отстъпка, заминава за Германия, пари му требват. А голфа е, нали ти казвам, от последните двойки, едно и осем двигател, черен мигач, кожи, колата е ток. На сто и двайсе хиляди.

            Димо се изкашля, отпи внимателно от водката и се загледа в чиниите.

            - Касетофон Пайниър, шест колони. А как върви, нема да ти казвам. Четири и осемстотин, а, Дима?

            - Мани тоя боклук. Казах ти, като не можеш да си купиш мерцедес, нема кво да се меткаш на некъв кенеф. Сложи още хиляда марки и си вземи тойота. И без тва ше ги дадеш за зъболекар да ти оправи пломбите, дето ще ти изпадат на оная каруца.

            Николай се беше разпалил. Вики му хвърли поглед изпълнен с досада, но оня нямаше спиране.

            - Да, ама откъде да ги зема тия хиляда марки? Аз и голфа да зема, пак от зет ми требва да искам. А за ланчите кво викаш? Един приятел продава “Делта” за три и осемстотин.

            “Ми като нема откъде да ги вземеш къде си тръгнал кола да купуваш, ульо?” помисли си Димо, а на глас отбеляза:

            - Ланча, фиат, все тая. Казал съм, италианските коли трябва да ги забранят със закон. Всеки ден ми карат такива кочини, вече само като ги вида ми се драйфа. Те ѝ земат акъла, после я понагласат, айде на борсата за триста марки и тука ти я продадат за три хиляди. Италианска кола взимаш нова, навърташ ѝ сто хиляди и я фърляш.

            Димо отпи, изморен от лекцията. Бодна от руската салата и се обърна към Вики:

            - Какво си се умълчала? Я пийни малко, а така. Дай да те цункам.

            Вики понесе тежкия алкохолен дъх. Оправи косата си и го фиксира бързо отстрани. “Само да не вземе пак да се скара с някой. Ако го навия да си тръгнем преди два ще е добре. Ама и тоя Николай, не му омръзна да дрънка за коли.” Погледна крадешком часовника на ръката си. Единайсет без пет, рано-рано.

            - Значи викаш не е...

            - Шшш, ало, кво станà? Кво е тва погребение? - Жоро и Кеми пристъпиха към масата ухилени. Кеми беше зачервена, един кичур от прическата ѝ стърчеше настрани. - Аре наздраве! Викито, Дима, наздраве. Шуре, какво пиеш, налей си, а така! Наздраве, маце!

            - Наздраве.

            - Живи и здрави!

            - Кога сме най-зле, така да сме!

            Телевизорът проблясваше беззвучно, тромпетите извиваха. Жоро седна в свободния фотьойл с чаша в ръка, Кеми се намести в скута му. Ники се изтегна назад и преметна ръка през раменете на приятелката си.

            - Къде се губите вие двамата, а?

            Гаджето на Ники се изхили, срещна ледения поглед на домакинята и млъкна. Жоро протегна ръка, за да усили музиката, отпи и стисна Кеми през кръста. “Можехме да отидем на купона на казиното. Нямаше да е по-тъпо. Не разбирам защо не може да ги трае. Той и неговите си приятели не понася. Поне щяхме да сме в навалица, с повече хора е по-весело, все нещо става. Тук седим като старци.” Напипа телефона, който вибрираше на колана й, а Димо завря глава пред гърдите й. Разчете дисплея и изсумтя.

            - Миме, здравей.

            - Как си , мила, как я караш?

            - Нищо не чувам, чакай. - Вики прекоси стаята и излезе на балкона, притваряйки вратата зад себе си. - Ало. Нормално, тука на гости на Жоро сме.

            - Ние сме на Боровец. Ще покараме ски по празниците. Няма ли да ходите в казиното?

            - Ми не. Бяхме се разбрали с тия приятели.

            - Да де, няма значение. То пък и тия купони в казиното...

            - Кога се прибирате? - Вики наблюдаваше младежите на отсрещния балкон. Единият държеше запалка, от която тримата едновременно палеха пиратки.

            - Неделя вечер. В понеделник да се видим?

            Вики изчака пукота на хвърлените бомбички и триумфалния вой на хлапетата.

            - Става. Да ти се обадя следобед по някое време?

            - Абе ще се търсим, която звънне първа.

            - Окей.

            - Айде, весело изкарване и поздрави на Димата. Сигурно ще се чуем пак след дванайсет.

            - Хубаво. Мименце, весело да си изкараш и ти. Чао.

            Мими прибра телефона и взе от пепелника цигарата, изгоряла до половина. Карло разказваше някаква история, на която Тони се смееше с пълно гърло, а Теди зяпаше ту единия, ту другия и се усмихваше сладко. Личеше, че ѝ е писнало да се прави, че разбира нещо и много ѝ се ще двете да си поговорят, но Мими демонстративно се извърна, кръстоса крака и зяпна в дансинга, на който се поклащаха няколко двойки. Музикантите се стараеха с всички сили да поддържат настроението и как не, кувертът беше петдесет долара. “За филенца, кашкавалчета и една пържола, дето мога и сама да си я сготвя. Ако зависеше от мен, никога нямаше да им стъпя в кирливия хотел. Па и тия наоколо... Но виждам как гаджетата ще им бият шута като дойде да ѝ каже коте, дай еди-колко си, че точно платих едно мито, и са дотам. Селска му работа, ще си продаде къщата да купи мерцедес, после ще търси назаем за бензин.”

            Тя се възползва от момента, в който Карло показваше на сервитьора с жестове да донесе още две бутилки вино от същото и се облегна на Тони.

            - Айде малко веселба, - посочи тя с очи танцуващите.

            Тони проследи погледа ѝ и се засмя.

            - Бене.

            Двамата се промъкнаха между масите, застанаха в свободния ъгъл усмихнати и затанцуваха един срещу друг леко и без притеснение сякаш бяха партньори от пет години. Всъщност танцуваха за първи път в двумесечната си връзка. Гледаха се в очите и си смигаха когато някоя от другите двойки се буташе в тях. Готин е Тони, кво ми разправят, дърт бил. Като гледам, някои младежи тук са по-големи пенсионери. Много им разбират главите.           Парчето свърши и оркестърът обяви двайсет минути почивка. Двамата разпериха съжалително ръце и се върнаха на масата. Карло и Теди ги посрещнаха с видимо облекчение. Сигурно бяха мълчали през цялото време. Вярно, че и Теди знаеше италиански колкото Карло - български, ама да бяха станали малко да се потанцуват. Смотана работа.

            - Телефонът ти звъня.

            - Така ли, мерси.

            Мими провери обажданията - две пропуснати от Динко. Вдигна телефона и го набра. Тони разпери ръце и погледна безпомощно другите двама:

            - Perché composta tanto numeri telefonici? Sembra a qualche segretaria. Като някаква секретарка си.

            - Телефоничи на който си искам.

            Мими стана и излезе в полутъмния коридор между ресторанта и фоайето. Даваше свободно, тя се приближи до прозореца и се загледа навън. Валеше на гъсти парцали, които замрежваха лампите на паркинга и правеха картината спокойна и дива, сякаш някакъв стопански двор, а не претъпкан хотелски паркинг.

            - Сто мерцедеса да има-а-а-ам, сто години да ги кара-ам....

            Мими се завъртя на токчета и закрачи бавно покрай прозорците.

            - Я си глей ладата бе, цървул.

            - Сто мъже да искат мо-я-та ръкааа!

            Чуха се музика и гласове, после внезапно затихнаха. Динко беше излязъл от стаята.

            - Къде си, куха тикво?

            - На плажа сред вълните.

            - Какъв плаж през декември бе?

            - Точно така, на морето с една компания.

            - Браво. Кои са другите?

            - Не ги познаваш. И аз не ги знам повечето. Студенция, веселяци от “Лесото”.

            - Е ти  с кой си? Гадже нещо, тва-онова?

            - Много ясно. Какво е новогодишният купон без малко случаен секс? С една съученичка съм, тяхната компания.

            - Въобще не се съмнявам. Тебе някой все трябва да те води. Ученическата любов, а? Няма лошо. Как я караш иначе?

            - Ядене, пиене, чалга до дупка. Перфектното разпускане. А ти? С Тони, предполагам.

            - Да. На Боровец.

            - Ой, тигре, тигре - е...

            - Стига. Звънни на Косьо ако искаш, звучеше малко сдухан.

            - Верно? Той щеше на Разлог да ходи.

            - Да май.

            - Нямам батерия. Цял ден във влака днеска, разказа ми се играта.

            - Чуй, много весело да си изкараш. И умната.

            - Е как, не ме ли познаваш? Бонев. Динко Бонев.

            - Чао.

            - Ариведерчи.

            Динко изключи, превъртя списъка на обажданията и избра Косьо. “В момента няма връзка с този номер.” Обувките му бяха затънали в мокрия пясък и той внимателно отстъпи към брега. От осветените бунгала на трийсетина метра зад него се чуваше празнична глъчка, два-три гласа, мъжки и женски, надделяваха над останалите. Динко се взря в тъмния простор, от който се носеше бученето на ледени вълни. Вдъхна дълбоко. Соленият мирис на море изпълни гърдите му с възбудата от необичайната обстановка. Едва предния ден се беше разбрал с Мая да карат заедно нова година и ето го тук. Дори само за тези няколко минути на брега си струваше пътят, а да не забравяме, че купонът едва започваше. Така ги разбирам аз нещата: да си напред с настройката още преди да почне джамбурето, да не очакваш нищо, да кюташ спокойно, и каквото дòйде.

            Далеч надолу по плажа блестяха светлините на друга станция. Вятърът се усили и той потрепера. Вдигна забравената в ръката му чаша и я допи на две глътки. Вратата на бунгалото се отвори, звукът на купона стана силен и отчетлив. Женски глас го извика по име. Мая стоеше на осветената площадка пред вратата.

            - Тук съм.

            Тя закрачи през пясъка, в началото не го виждаше и вървеше малко настрани.

            - Насам.

            Обърна се отново към морето, след секунда чу дишането ѝ и почувства ръцете ѝ през кръста си. Тялото ѝ беше топло, гърдите ѝ се притиснаха в гърба му, а бедрата ѝ в неговите крака. Ръцете ѝ пробягаха по корема му, желанието избухна в него със силата на няколко месеца самота. Обърна се, пусна ръце по задника й, наведе се и я целуна. Вратата на бунгалото се отвори шумно, този път излязоха повече хора, две зелени звезди се стрелнаха над плажа.

            - Колко е часът?

            - Дванайсет без нещо.

            - Хайде, ще изпуснем речта на новия президент.

            Отлепи се от нея и я поведе за ръка към бунгалото. Компанията беше наизлязла, някой вътре спря музиката и започна да върти радиото. Гласът на държавния глава прозвуча тържествен и слаб, “Драги сънародници...”, още няколко приказки и нечия нетърпелива ръка смени станциите, но навсякъде беше същото. После часовникът на националния център по метрология изписука шест пъти както в детството и гръмна химнът на републиката. Няколко души, между които Динко и Мая, се изпънаха на площадката с лице към морето и запяха в упоение “Мила родино”, зазвъняха чаши и целувки, за много години, ееей, живи и здрави, много щастие, много любов, честита нова година, еееей! На пясъка пред бунгалото се изви хоро, разгърден дебелак го водеше както си трябва, до него три девойки се гледаха една друга в краката, дърпаха се насам-натам и дунавското вървеше. Динко и Мая се хванаха до девойките, други се заловиха за тях, тъ-ръ-тъ-тъ-ръ-тъ-тъъ, тъ-ръ-тъ-тъ-ръ-тъ-тъъ, едно пясъчно пого, в което се спъваха, падаха, дундьото водеше вдъхновено и беше единственият, който знаеше стъпките. Няколко пиратки изпукаха на автоматична стрелба, червено пламъче, синьо, зелено, издигаха се в небето над плажа, тънките бели огърлици на вълните се привиждаха сякаш и те се силеха да надникнат какво става, извадени от тъмнината на своето съвещание, фойерверките трещяха, тия хора си знаят работата, макар никой да не им го признава, но нова година без пироманиаци е като купон без гаджета. Дизи подскачаше насам-натам, риеше с крака в пясъка, щастливо ухилен и леко притеснен да не откъсне някоя от двете женски ръце, които държеше, хорото ту се събираше на тумба, ту се разтягаше като жива верига пред ядрена база, споглеждаха се с Мая и продължаваха да скачат под метеоритите, които изгряваха и се сгромолясваха като във филм по “Дискъвъри”. Хорото спря, веригата се разпадна, дебелакът се подпря на колене, дишайки тежко, сякаш вуду силата, която го беше разпъвала досега изведнъж се беше вдигнала от него, оставяйки го напълно съсипан. И отново заработи неподвластният на нищо ритъм на диското. Двамата се качиха на верандата, където бяха оставили чашите си неговата беше празна и той влезе вътре, за да си сипе. В бутилката имаше стотина грама. Дизи разклати разочаровано шишето и го изцеди в чашата си. Промъкна се обратно на площадката, чуквайки всяка срещната чаша, хилейки се на всяка физиономия, аре, за много години, наведе се над ухото на Мая и прошепна:

            - Ще мръдна по плажа, ела след малко ако искаш.

            Тя кимна, той си проправи път с още няколко наздравици и навлезе в мрака, където съскаха вълните. Извади телефона и набра номера на Косьо.

            - Ало, Динка! Как я караш, другарю?

            - За много години, чиче, да си жив и здрав! Желая много пари, жени, коли...

            - Айде нема нужда. От мене - акъл и здраве!

            - Мерси, мерси. Как е при тебе хавата?

            - Много добре. Нова година в семейна обстановка, знаеш. Пия пета ракия и нищо не ми става. А ти на морето, а?

            - Да бе, с Мая и некви агенти. Яко чалга, ама става купон.

            - Е па супер. Предай на Майчето много поздрави от задния чин. Ало...

            Връзката се счупи, Косьо набра обратно номера, но не успя да пробие линията. На вратата се почука, някой натисна бравата и той чу гласа на майка си:

            - Косьо, слез долу, мама, да си кажем наздраве за новата година.

            - После.

            Майка му помълча няколко секунди.

            - Да донеса ли от капамата? Пържолка, пиле?

            - После, майко. Не съм гладен.

            - Ама как не си гладен бе, сине? Защо съм готвила всичко, само за гостите ли? Нова година е, нормалните хора празнуват.

            Не ѝ трябваше да го казва. Не можа поне веднъж да спести “нормалните хора”. Косьо усети как хартиеният макет на новата му нормалност се прегъна и преди да помисли, излая:

            - Стига вече с тва ядене. Когато реша, тогава ще сляза. Много добре знаеш, че не ми пука за гостите. Изобщо, разкарайте се.

            Чу как стъпките ѝ бавно се отдалечиха, вратата на антрето изскърца, сто процента вече реве. Сега ще почака долу докато очите ѝ изсъхнат, ще се постегне и ще влезе, “той Котадин по-късно ще дойде, нещо се занимава горе” и обърна чашата на екс. За здравето на гостите и нека новата година изобилства от успехи, благополучие и нормалност. У-х-х. Парещата следа в хранопровода изтля и последната доза домашна сливовица намери първата приемна зала на стомаха, където припламна и нежно освети вътрешността й.

            Извади едра глава от торбичката и я натроши на шкафа под нощната лампа. Пръстите му трепереха и хартийката се скъса. Досви я криво-ляво, залепи скъсаното с допълнително парченце и я остави до капачката от буркан, в която лежеше фасът от предишния джойнт. Подпря се на лакът, за да вдигне някоя от касетите, пръснати до леглото, падна се Бъфало Галс и той я тракна в касетофона. “Хей диджей, джъст плей дат сонг, кийп ме дансинг ол найт.” Лолитки, батко. Сключи ръце на тила си и обхвана обстановката с поглед. Грижовният ефект на алкохола беше изхвърлен от онзи непоносим излишък на чувства, който го мъчеше откакто не бяха заедно с Катя. Толкова облекчение събираше една чаша - десетина-петнайсет минути. Смелостта отстъпи на глутницата угризения, параноята пред непосредственото и копнежа по миналото, по фантастичното, по нетукашното. Да излезе на разходка и да ходи, да ходи, до края на света, ту ди едж ъв дъ уърлд. Взе телефона. Номерът продължи да дава свободно докато линията сама прекъсна. Опитайте пак да накарате тая кучка да натисне копчето с глупавия си палец и да пусне гласа ви в ухото си поне за пет секунди, поне да ѝ развалите настроението, да упражните някакъв ефект върху съществото й...

            Избра Динко, “какви ги върши тоз виден другар, сносно крупие и потаен измамник.” Аре бе, пич, за какво ти е тоя телефон като не го дигаш? Педераст! Превъртя отново на номера на Катя и преди да натисне копчето изпусна още една изгаряща алкохолна въздишка. В момента няма връзка с този номер. Опитайте пак. Косьо изключи телефона, задържа го за миг в ръката си и го запрати в отсрещната стена, право във фуражката на Роб Халфорд, парчета пластмаса се разлетяха из стаята, едно от тях рикушира в тавана и падна на масата пред него. Той го забърса с ръка, взе джойнта и запалката и ръката му беше спокойна. Всмукна дълбоко, изпусна бавно, после пак дръпна и още веднъж, връщайки гъстия дим през ноздрите. Падна назад в леглото и извъртя поглед навътре, докато тревният хлад пълзеше по краката му, избутвайки пиянството, я у лево ако обичаш, влизам във владение с шибана прокурорска заповед. Предметите в стаята добиха контраст, светът бе заменен от друг, подреден, неподвижен като северен пейзаж, в който липсва човешкият елемент. Привидя му се заснежено гробище, плетеница от клони и тъмни алеи. От ъгъла изникна дребна прегърбена фигура, облечена в сиво вълнено сако, не можеше да различи лицето, но разпозна дебелите лупи в рогови рамки. Отметна глава настрани в опит да премахне този зловещ плод на разклатените му нерви. Размекнатите от алкохола кръвоносни съдове мъчително се свиха, мускулите изтръпнаха и тялото му отъня. Музиката стана нетърпимо тежка и ярка, но нямаше сили да я изключи. Така, съвсем по реда си, настъпи фазата на голямата лошотия от сплетени алкохол и трева. Косьо се държеше с нокти за балкона на съзнанието. Съвсем ясно разбираше, че може да виси така още само минута и трябва да намери воля да отиде до тоалетната, но не успя. Завесата падна и в мрака на противоестественото и на слабостта той успя само да се надвеси над ръба на леглото и да се подчини на бясната машина, която изстискваше тялото и душата му от стомаха нагоре през нежната тръба на хранопровода, през нещастното гърло, през вечно будното небце, което продължаваше да отчита горчилката на този мътен ужас, хранен с всяка хапка и глътка, оставен да ферментира в безумие, изригващ сега без никакви преговори. Докато връщаше, той ясно осъзна структурата на времето и как гранулата на всеки миг може да бъде разгледана от всички страни преди да падне в насипните складове на миналото. Една вечна бучка болка и ужас - ето ад, за който всички обяснения са смешни. Не, това е само чистилището, към края сме, още веднъж, оле майко, не мога да повярвам, ако и сега не го запомня, не знам...

            Обърса устата си в края на завивката и внимателно се намести странишком в леглото с ръце, притиснати между свитите колене. Обхвана го спокойна и бистра безпомощност и той шеметно се гмурна в съня.

           

            Докато летеше в сивотата на развиделяване, носейки се на стотина метра над пустия, назъбен от високи мъртви борове пейзаж, вътре беше тихо и унило, тримата усещаха взаимно телата си без да се докосват. Никой не поглеждаше в лицата на другите. Мимето седеше на предната седалка, взряна в мъглата, Катя се возеше отзад далечна, непрощаваща, черно-бяла, а мислите им се изричаха сами, бавни, оковани от желание един към друг, тъжни поради неотменимостта му. Той седеше на шофьорското място неподвижен, защото колата сама се носеше в млечно-сивия въздух като лодка по течението, на изток, както му се стори, въпреки че ориентири нямаше. Пътуваха примирено, с крехка неприязън през небето на изгубените, сякаш се укоряваха един друг във фатална глупост. Сивотата на часа изсветляваше и изостряше контурите на предметите в стаята и навън, връщаше им тежестта на деня, и малко по малко ставаше нетърпелива и груба към спящите в новогодишното утро, първо за 1997.

 
дискусинен клуб "на тясно"
всеки четвъртък 18.30 в "Хамбара"
софия
 
"39 грама"
вестник за гравитацията
powered by
E80 association