Иванка Могилска, из “На Е.”, роман

I.  

Кара

Петък вечер е. Свършвам работа рано. В чата – само заблудени тийнейджъри. Веднага ги познавам. Започват с директно предложение за среща. Или питат кой ти е любимият певец/певица?

Опитвам се да изляза и да затворя сайта. При всяко натискане на close или exit се отварят стотици малки прозорчета:

<Петък вечер е! Каним те на купон!>

Доскоро така изскачаха само порно-сайтовете.

<Петък вечер е! Каним те на купон!> - реклама на нашумялото напоследък заведение – ”Brilliance”. 

Изразът се набива в главата ми и си обещавам да не стъпвам там, колкото и да е модерно. Най-накрая се преборвам с компютъра, заключвам офиса и си тръгвам. Колата ми е на ремонт. Опитвам се да спра такси. Всички са заети. Петъчно вечерно преселение на народите.

Майната й на петъчната вечер. По-шумна от всички останали, по-фалшива, пълна с безпорядък и хора, които си мислят, че могат да избягат от разграфените страници на бележника си.

<Петък вечер е! Каним те на купон!>

            Не мога да се откажа от програмата. Програмирани сме в петък вечер да разпускаме и колкото и да си повтарям, че това е глупост, чувствам, че нещо изпускам, ако не изляза. Знам какво ще се случи, но... ако този път не се случи точно това?

Излизам. Сядам в някой бар. Скучая малко. После си харесвам някого. Мъчим се да се забавляваме. После ”у нас или у вас”, после лош вкус в устата, главоболие, яд, пусто, празно, ”а можех поне да се наспя”, ”следващия петък просто ще си остана в къщи и ще си почивам”. Така всяка Нова година си обещавам, че следващата няма да я празнувам. Никога не мога да устоя – ами ако този път...

Сега се получава същото. Раздразнението ме отклонява от обичайния маршрут. Загубвам се. Мъча се да се ориентирам. Вечерният град е непознат град. Дори когато си роден в него. По улиците хората се блъскат, крещят. Мъжете са скрили вратовръзките в джобовете на саката си. Жените са разкопчали още едно копче от ризата. Мразя петъчновечерните настроения. Създават усложнения. Объркват графика.

Хлътвам в най-близкото заведение. Като по чудо има свободно място. Едно.

Чакам да ми донесат водката, когато някой ме застрелва в гръб. Шум от картечни откоси заглушава музиката и бърборенето. Няма паникьосани хора. Никой не бяга към изхода. Всички спокойно си говорят, докато ми изтича кръвта. Наруших режима си, за да ме застрелят.

Тя минава покрай мен. Не й виждам лицето. Малка. С къса коса. Не престава да стреля. Навсякъде – тресящи се тела. Хората разтварят ръце и подлагат гърди на куршумите. Още съм жива.

Още една водка. Тя продължава да стреля. Но все застава с гръб към мен. Чувам изстрелите и ...

...излизам от стаята. Тръгвам към кабинета на шефа. Силен шут по вратата. Натискам го на бюрото и го принуждавам да глътне телефона. Докато се прибирам към къщи все ми се струва, че чувам как коремът му звъни. 

Смехът й... не... водката ме кара да мечтая.

            Всяка сутрин – три редици гърбове пред мен. Никога не се обръщам назад, за да погледна колко човека има зад мен. Страхувам се. 

 Още  една водка. Пиенето е вредно, защото...

            Защо?

            Още една водка.

            Гледам я. Петъчновечерна фея, която разстрелва всички. По пътя към къщи оставям кървава диря след себе си. Само така ще мога да намеря заведението отново.

           Докато заспивам си мисля - дали някой наистина е паднал убит от картечния откос на смеха й?

***

Няма никаква причина да смятам, че тя ще бъде пак там. Никаква причина да  обърквам плана си за деня. Бележникът ми е препълнен със задачи. Когато се отклоня от тях ставам несигурна. Започвам да усещам, как празнотата ме завладява. Мигът, в който престана да действам, мигът на покой, отключва кошмарното усещане, че моят бележник е излишен и безсмислен, че ако не спазвам графика денят пак ще мине. Но какво по-смислено бих могла да направя от него?

Въпреки себе си свивам по малките улички, далече от булевардите. Стигам до заведението. Бутам вратата. Тя няма да е там и аз просто ще изляза и ще препусна отново...

1,2, 3 Старт!

            Часови коридор 10:00: среща.

            Часови коридор 11:00: документи за попълване.

             Коридор 12:00: проучване на материали за нов проект.

             Коридор 13:30: обедна почивка.

             14:30: следобедно кафе и продължавам с проучванията.  

             Там е. Отдясно на бара. Третият стол. Заведението е почти празно. Не знам къде да седна. Да сядам ли? Глупаво ще е да си изляза. Чете вестник. Разливам кафе по чинийката и я зяпам. Нейният ден не изглежда подчинен на бележник със задачи. Няма часовник на ръката. Нито пък виждам часовник в залата. Седя половин час. Изпила съм кафето твърде бързо. Навик от офиса. Тя продължава да чете. Телефонът ми звъни през минути.

”Обедната почивка свърши отдавна! Ще те уволнят. Не знаеш ли, че за твоето място чакат още трима!”

Колкото повече звънят, толкова повече почервенявам. Искам да си тръгна. Тя ме наблюдава иззад вестника. Сервитьорката се е скрила. Не мога да платя и да избягам. Телефонът  пак звъни. Прекъсвам го и почуквам с лъжичка по дъното на празната чаша.

            Нямаше ли музика в този бар?

Чувам как отгръща страниците на вестника. Не ме гледа, но следи всяко мое движение. Телефонът звъни. Аз затварям. После пак звъни. Пак затварям. Проклинам всички телефонни мелодии – част от ”Риголето”, кукуригане на петел, ръченица. Вестникът скрива лицето й. Изръсвам намиращите се в джоба ми пари. Монетите се изтърколват и падат под стола. Всичко се разпилява. Навеждам се и ги събирам. Оставям ги на масата внимателно и без да се обръщам към нея, изхвърчам с непрестанно звънящия телефон навън.

Два дни по-късно, надвесена над бланки и формуляри, се сещам, че можех просто да си изключа звука.

***

Опитвам да си я представя остаряла.

            Смехът й скърца като ръждясала врата. Или пък е непокътнат? Все така опасен, раняващ, мощен. Този вариант е по-лош.   

            Разсмее ли се, хората се обръщат, за да видят щастието. А вместо това – бръчки, увиснала кожа, старчески петна, треперещи ръце. На старостта щастието се прощава по-трудно (или по-скоро никак) от нещастието. Ще се задуши от липсата на хора. Смехът й ще хърхори в гърлото и ще я разяжда – мощта му се е насочила навътре.

Времето почти винаги ни дава своето благоволение твърде късно. Когато за нас то няма никаква стойност. По негова прищявка ставаме съседи. Вече имаме реален шанс да се запознаем. Знам графика на целия й ден. Но отново по никакъв начин не мога да се докосна до нея...     

           Всяка сутрин в 9:30, вратата на третия етаж  хлопва. Засичам половин час. През това време тя слиза по стълбите. На тридесетата минута точно се залепвам за шпионката. Вече мога да я видя, но все още не е успяла да слезе до площадката на първия етаж. А й остават и стъпалата на входа. Никога не излизам да й помогна.

Около четиридесет минути е само слизането по стълбите. До близкия магазин и обратно още час и половина плюс четиридесет минути изкачване до апартамента. Целият предиобед е зает от отиването до магазина. Не съм обърнала внимание какво купува. Мисля, че не носи торба със себе си. Сигурно взима някоя вафла, слага я в джоба си. Веднъж на два–три дни - хляб и нещо увито в амбалажна хартия. Вероятно сирене. Това е. Предполагам, че цялата й стая е пълна с неизядени вафли.

Вярвам, че тайно благославя егоизмът на съседите. Първият, който й помогне, ще се превърне в екзекутор.

Ева

            Обикалям за пореден път града, без дъждът да ми прави впечатление. На едно място виждам три черни котки, излегнали се на три бели автомобила. Нереално е като в романите, които четях като малка. Камбаната на близката църква удря пет пъти. После времето спира без видима причина. Вероятно котките са преместили опашките си от дясно на ляво. Не срещам  никакви хора. Ако времето е спряло за момент и ние сме консервирани в настоящия миг, защо аз се движа? Обикалям улиците отново и отново. Не срещам никого. Заричам се, че първия, който срещна ще задържа при себе си, за да може следващия път, когато на някоя котка й хрумне да си премести опашката от дясно на ляво, да не се разстройвам от това.

Когато най-накрая го срещам, не разсъждавам дали ще си подхождаме или не. Това е без значение. Понякога просто се налага да си подхождаш, да се излъжеш сам, защото страхът така или иначе ще те измами. По-добре е доброволно да избереш своя вид лъжа. От мига, в който го издърпах, за да почистя петното до бягството му  от  малката музикална кутия, в която живеехме и която възприемаше все повече като единствена пречка за своето развитие, никой от нас не си призна, или поне не гласно, че другият е само спасителна лъжа. Кратка почивка преди да се втурнеш да търсиш друга, по-удобна. След изчезването му бях по-щастлива отколкото, в деня, в който го доведох в дома си.  

            Ако трите черни котки върху трите бели коли не бяха преместили опашките си от дясно на ляво навярно някоя друга история би ме навела на същите мисли.

            Предпочитам да си казвам, че ако не бяха тези котки, може би нищо нямаше да се случи.