новини
кой
кога
къде
1х4
2х4
3х4
4х4
5х4
на тясно
community
контакт
медии
archive

 

 

 

 

облогът Антония Колева/Георги Гочев [enter]

реплики по пощата [enter]

Стражари и апаши

 

„Стражари и апаши“ е старомодна игра. Като игра на фунийки, като игра на бeсеница. Макар че родителите продължават да играят на стражари и апаши с децата си, децата днес (така се говори) играят други игри, където териториите са на картинки, виртуални са. Другият е виртуален, също.

Но пък „стражари и апаши“ е и играта на нашето днес и на непосредственото ни минало. Неструктурираното общество след обрата се преразпределя между стражари и апаши. Създава ситуативни елементарни социални разграничения на принципа ние срещу вас. Стражаро-апашките противопоставяния като инструмент за социално структуриране от прехода ще чуем днес в откъса от новия роман на Палми Ранчев в „Анонимни снайперисти“.

Медийно-тиражираният образ на евро-присъединяването също се разиграва в стражаро-апашки игри: на проверяващи, мисии и пратеници на евро-структурите — като стражарите — и местните — администрация, политици, но всеки дребен апаш, който припечелва от преминаване на границите или от заобикаляне на ограниченията. В случая тези стражаро-апашки медийни сюжети са интересни, доколкото поставят нас срещу тях като хомогенни и анонимни страни.

Анонимността, която предполага ситуацията на стражари и апаши е една анонимност на предопределеното и наложено еднообразие в поведението. В откъса от началото на романа „Анонимни снайперисти“ героят е принуден да вземе решение. Изправен е пред избор — дали да бъде заедно със или срещу вече бившия си приятел, а сега претендиращ да се разпорежда в квартала. Принуден да се самоопредели, Асен насила е изваден от анонимност. Но самоопределението води до една нова анонимност на участника в играта на стражари и апаши. Мигът на неанонимното е моментът на действието, краткият миг на взетото решение, на нанесения удар. Ала анонимността спасява кожата.

Анонимността отваря дистанция. Запазва разстоянието спрямо другите, които са също като теб. Близостта на другия и неяснотата на това кой стои насреща превръща личната територия, необходимото минимално разстояние, не просто във въпрос на персоналния комфорт, но и в инструмент, структуриращ индивида. Отстоянието подсигурява дискретността, откъсването на личността от останалите. Чертае границите на индивида. Играта на територии, каквато е играта на стражари и апаши, пази личната територия и целостта на личността. Задачата да се спази дистанцията често стои пред Асен, героят на Ранчев. Дали когато се оглежда не навлиза ли в нечия територия, вдигайки от земята смачкан вестник, или когато си тръгва. Каратистът на Ранчев не бяга и не се крие, той просто контролира дистанцията. Дистанцията е определяща и в отношенията му на подчинение и господство. В тактиката на малките крачки, колкото по-малки, толкова незабележимо скъсяващи дистанцията, героят постоянно тръгва с някого. Но, и спрямо учителя си — Майстора, и спрямо спътника си в края — Наско, той оставя последната стъпка неизмината, остава дистанциран: една крачка назад и малко встрани. Спокойна дистанция, която крие опасност и дава контрол като при снайперистите.

В краткия момент на принудителен избор, дистанцията се превръща в мотив на действието. Преценката на разположението и разстоянието предопределят решението. Ударът на Асен от романа на Ранчев има много повече общо с използването на подходящото разположение, на удобния момент, отколкото с рационалния избор. Битката изпреварва осмислянето на ситуацията и на последствията. Но това не е решение на афекта, на безформения импулс. Ударът е премерен и точен. Отработен е упорито. Овладява енергията. Насочва я към успеха. Решението и ударът извират от мъжеството, от смелостта, от куража да се възправиш. Това са качествата на равновесието. На средината. Нито сковаващо рационални, нито заслепяващо афективни. Плод на култивиране, но прицелени в действието според обстоятелствата, според обстановката.

Срещу рационалните конструкции на коментиращия академизъм стои писането на Ранчев като цяло. Откъм дързостта на възправянето и залагането на себе си — в плът, кожа и кръв, формулата „писател-боксьор“ отива отвъд делегираното представляване на отделна социо-културна група, на специфичен културен опит. Писателят-боксьор тук идва с мъжеството, но и със средината между рационално и чувствено в литературата.

 

+++

Смелостта и мъжеството са едната страна у апаша. Стражаро-апашките действия имат и друга страна. Апашът може просто да гледа да мине, да се промъкне някак. Освен сърцат, апашът е и безочлив и нахален, някои биха казали вероятно симпатично нагъл, каквито са персонажите в пътеписа на Календеров и Вълев. Те сякаш просто проверят дали и този път ще мина. Затова и пътешествието, пътуването през много граници е средата за онова, на което те гледат като на естетически експеримент — „Изкуството да бъдеш чужденец“.

+++

Граници минава и съчинението „Удавената риба“ от Чавдар Ценов. Но вече едно по-литературни и многообразно разиграни граници. На стражари и апаши играят помежду си черновата и беловата; а и уводът, изложението и заключението, съставящи беловата. Текстът показно се разпилява в пъзел от различни типове писане. Разпарчетосването подлежи на съединяване по желание и според възгледите на читателя. Активността на читателя текстът предизвиква, преминавайки от обект на съчинението в отделен, макар и епизодичен, персонаж. Фалшивите следи на престорилия се на персонаж текст, подскачат в повествователна динамика, каквато не срещаме в разказите на Чавдар Ценов и която приемам като носител на романовата форма в „Удавената риба“. Литературното, буквеното, буквално изскача като графика из прозрачната медиалност на печатаното слово. Непроизносими звукоподражателни струпвания отхвърлят маскировъчните униформи на означаването. Фонетиката предприема офанзива — текстът се саморазпуска в звуци: я, ъ, тц, дз, дж, ь. А границата не е валидна що се отнася до ?, точно както и за царете на мръсните думи.

Очертани граници отпадат, а фронтовите линии преминават на неочаквани места. В стаите например. Стаите като терен за полеви действия между членове на семейство — баща и дъщеря, и майката-баба. Домашният фронт е грижливо насочен вектор от една случка с военен пратеник, поел и завършил мисията си в една и съща стая, в която го приемат съответно своите и врага.

Фронтът се очертава отвъд битовото разделение на стаите между моя и твоя, спалня и всекидневна. Изключеният телевизорът в дневната излъчва риалити шоуто на собствената ти самотна вечеря пред екрана. Отражението на застаналия в обсега му е като телевизионна програма, която подлежи на отстрел с едно щракване на дистанционното, както и останалите картини на света управлявани от него. Режисирайки спора на програмите като спор със самия себе си, човек анихилира персоналната си позиция. Надвива сам собствените си аргументи.

+++

В „Утрин в Триест“ от Георги Гочев борбата на аргументите и втелесена в двете половини на едно тяло. Обтягането между краката, вбити в земята, и очите, огрени от слънцето, го поставят в ступор. Разкъсаното от противоборството тяло е вкаменено, неспособно е да се движи. Остава нерешително между взора в далечината и хладната влага на почвата. Движението тук не е да си отидеш. Движение е на прииждащите от морето към сушата и усядащи в едно напластено, успокоено противоборство. Затихващо, успокояващо се в равновесие движение. Утихването като средина. Намирането на родина. Задушаване в навика. А между небето и морето, по средата в облаците, птиците събират в мито за благовонията към боговете.

+++

Темата „Стражари и апаши“ има особено значение за вечерите в дискусионен клуб „На тясно“, известен като бойно поле. Остротата на репликите напуска неутралния тон за публичен разговор. Намерението на изказващите се е да се обори. Мотивът да се вземе думата не е споделяне, а противоречие. Страните в дискусията често се гледат помежду си като противници поначало. Желанието за събеседване минава по-скоро за слабост. Дискусията се схваща като спор, като противоборство с необходимо излъчване на победител, а не като разговор. Стражари и апаши е като че преобладаваща ситуация за четвъртъците в Хамбара. Само един пример за нея е и облогът, който Георги Гочев сключи с модератора на това четене. Макар и потушен в скромен паричен залог, той беше заявен като оспорване на позицията на организатора, като стражаро-апашка схватка. Впрочем стражаро-апашкия уклон на вечерите за литература е по-скоро правило отколкото изключение.

Реактивността на аудиторията може да се обясни със сценографията, с пространственото решение в дискусионния клуб. Намираме се в питиепродавница — място, познато от каубойските филми като сцена за престрелки, в която ако някой има авторитет по право, то това е само барманът, а другите обсъждат по-нататъшното разпределение на властта. И така всеки път при поява на претенденти. По-нататък можем да разгледаме напрежението като функция на необичайно високата претенция за специфично структуриране на литературните четения. При това извън авторитета както на медийното, така и на академичното. Може ли да се търси събитие без власт — разбирана най-често като институционална или кръгова принадлежност? Може ли да се мине без определящата роля на стражаро-апашки сблъсъци в полу-тъмното на властовия дефицит на вечерния клуб?

Антония Колева

 

 
дискусинен клуб "на тясно"
всеки четвъртък 18.30 в "Хамбара"
софия
 
"39 грама"
вестник за гравитацията
powered by
E80 association