новини
кой
кога
къде
1х4
2х4
3х4
4х4
5х4
на тясно
community
контакт
медии
archive

 

 

 

 

облогът Антония Колева/Георги Гочев [enter]

реплики по пощата [enter]

 

Реплики по пощата (електронната: info@grosnipelikani.net )

Никола Гинев: При хората на изкуството — самите им творби са тяхната вяра — затова не върви да се говори за литература — защото литературата е най-съкровеното — на знаеш какво ще последва — не знаеш ще последва — не знаеш какво ще бъде следващото изречение — на къде те води написаното — или „Как става така, че изведнъж тръгваш с някого?“ — ето, това е литературата — тайната на литературата — Как става така, че изведнъж написваш едно изречение — една дума — после написваш втора и така — кое е води и — кое те кара — това е тайна и никой не може да я разреши.

Бети Фаойн: Мисля, че може да се говори най-различно за литература и Никола ми е много интересен и аз така като него — недискурсивно мисля, дори мисля с образи, които си представям като игри в момента.

 

Дмитри Варзоновцев: Прочетох текстовете. Щe спестя обикновените констатации. Много ми е странно, но може би идва от моята собствена консервативност. Текстовете с известни, много условни уговорки (главно формално-стилови — поток на съзнанието, поток на речта и други подобни) са нелитературни. Те са кинемотаграфични, масово-културни. Цитират очевидното — самите себе си.

Не знам, може би не чета много този литература, но в текстовете всъщност няма текстовост, сериалност на думата. Думите се ползват за друго — да създават впечатления, усещания, сюжетирани и фабулирани в темпото на киното; на медията може би.

Дано не бъда разбран погрешно. Когато казвам за текстовете, че не са литературни, че са не-литература, нямам пред вид оценка. По-точно казано, те са друга литература. Една литературата иначе е банална и предвидима — като пъзел. Удоволствието да я редиш е малко перверзно — знаеш как. Това са текстовете, които възсъздават нелогичността на т. нар. всекидневие — чрез бриколаж от щампи, енергични образи, жаргон. Интересно за мен е някаква просветителска тяга към моралното измерение, към двусмислеността на морала.

За литературата. Все пак има много граници и пресичания. За мен литературата наистина е роман, повествования с ясна структура на отношенията между съответните фигури. Това е един вид вулгарен социологизъм ала Бурдийо.

Но и другото може да бъде литература, само че с условие — образите да не са ничии. Прозата от четенията крие това отношение КЪМ. Няма никой, но пък от друга страна всеки би могъл да си пробва разказа, да го облече като за себе си.

Това е едно междинно обезличаване, „раз-субективиране“. Едно време филмите са били екранизации. Сега разказът е като преразказ на филм, един вид римейк. Визуалното престана са бъде илюстративно, зае мястото на сюжета, на фабулата, на структурата. Тук това се подхвана от Саша Кьосев в няколко дискусии, но иначе това не е отскоро. Докато през 60-те и 70-те години са мислили за разказа като един вид цитиране на отдавна известното, като преразказ на архитиповите схеми, днес, напротив — фабулата на комикса, на сериала застава на мястото на структурообразуващото действие.

Тук отново е възможно една вулгарно социологическо тълкуване, просто животът е станал пределно прост като сетива. Не търпи игра на асоциации, и дори — изобщо играта. Стана плосък и скучен. Затова може би в текстовете се търси нещо като емоционален разрив, прекъсване на скучната дидактика на всекидневието.

За да се извиня за неявяването си, освен с болестта, която ме надви в крайна сметка, пращам един интересен текст. (бел. на ред. — текстът е руският превод на „ Regeln fur den Menschenpark“, от Петер Слотердайк, излязъл наскоро със заглавие „Правила за човешкия парк“ в сп. „Социологически проблеми“, кн. 1-2 / 2006.)

 

 
дискусинен клуб "на тясно"
всеки четвъртък 18.30 в "Хамбара"
софия
 
"39 грама"
вестник за гравитацията
powered by
E80 association