новини
кой
кога
къде
1х4
2х4
3х4
4х4
5х4
на тясно
community
контакт
медии
archive

 

 

 

 

облогът Антония Колева/Георги Гочев [enter]

реплики по пощата [enter]


четене [запис] разговор с Палми Ранчев [запис]

Палми Ранчев, из „Анонимни снайперисти“, Фама, 2006, с. 273-276

 

КУЧЕТО

…хора които въртяха черпака мамкамудагое на отечествения казан мамкамудагое продължават да го въртят…

Лудия се показва от огромен контейнер за боклук . Опитва да се разхожда : две - три крачки в едната посока , по дължината на контейнера , две или три в противоположната . Подскача на място , веднъж , втори път , и бавно кляка , потъва , изчезва от погледите .

… нищо не се е променило мамкамудагое тъпанарите са си същите тъпанари мамкамудагое само са по богати…

Постоях известно време пред хотела Огледах се на всички страни. Екзаминар муи атенто. Ама много, много внимателно. Усмихнах се, въздъхнах и пак се усмихнах. Никой не ми пречеше. Накрая тръгнах със съвсем нормална крачка след първия човек, хенте примеро. Облечен беше с широк, миши на цвят, шлифер. Стори ми се напълно подходящ. И муи интересанте. Мога да се скрия зад него и да вървя, без да правя впечатление. Ще крача, както той крачи: прегърбен, с наведена глава. И ще си помахвам ръцте врървено, както той ги помахва.

Почти не се различаваме един от друг. Особено ако ни гледат далеко отстрани. Отново станах анонимен. Напълно анонимус. Никой не ме познава, и затова не се интересува от мен. Абсолютно но ги интереса. Продължа ли със същото настроение още известно време, лесно щях да си издам оправдателна присъда. Сентенсиа абсолутория. Каквото и да беше се случило. Сентесиа абсолутория за един случайно минаващ, какъвто съм за всички наоколо, не е трудно да бъде произнесена.

Оглеждам се да разбера дали някой има нещо против. Не мога да кажа с точност. Но със сигурност не изглеждам опасен. Точно така, никак не съм пелигросо. Уверявам ви. И моля да ми повярват хората, повечето от които муи бързат, закъдето са тръгнали. Не е нужно да го потвърждават. Мат си съвсем друго занимание и цел. Изглеждат дори прекалено устремени. Някой ги контролира, вече съм почти сигурен, и не им позволява да си губят времето. Размахва отдалеко пръст, повтаря, че всичко вижда, а те се преструват, че не го забелязват. Стана ми весело, ама муи алегре. Както се казва, въпреки всичко и въпреки всички.

Видя, че от близкия контейнер за боклук се размахват ръце. Появява се и самия човек – с костюм, вратовръзка и някога бяла риза. Бавно се изправи, някак на степени, но след като го видях в пълен ръст, вече ми изглеждаше, че винаги си е бил там. Просто картината беше се променила – ведната той се изправя, а в другата, значително по-реална, стърчи по средата на контейнера. Сега гледах към него от по-точния ъгъл.

Взира се неспокойно наоколо, колебае се в каква посока да направи по0решително движение- Прилича ми на изпаднал в беда. Без да определя веднага какво точно го заплашва. Никой освен мен не му обръща внимание. Среща погледа ми. Или само ми струва, че го среща. А всъщност гледа през мен, въпреки че от известно време сме единствените живи същества на тротоара. За него съм прозрачен. Вече съм абсолютно сигурен. Не иска да ме види. Няма нужда от мен. Това, че го забелязах и продължих да го наблюдавам, никак не го обнадеждава.

По някакъв начин разбира, че аз, точно в този момент, не мога да му помогна. Просто нямам с какво. Дори има опасност сам да поискам помощ. Затова гледа през мен и се опитва да привлече вниманието на отдалечаващ се към хоризонта кораб. Това ми хрумна. Не мога да си помисля за друго, след като продължих да се взирам в непознатия. Само за кораб с три мачти, развят флаг и издути платна. Не го виждам, но съм сигурен, че той го вижда. По всичко си личи. Най-вече погледът и изражението на лицето му разказват за кораба и екипаж, който се оглежда за изпаднали в беда.

Костюмираният си оправя сакото, намества и пристяга възела на вратовръзката си, подготвя се да посрещне своите спасители. Не е важно какво се случва в далечината и дали се случва точно по този начин, по който на мен ми се струва. Почти веднага той започва да размахва ръце, крещи беззвучно, прави отчаяни физиономии. Това е продължение на неговото говорене. И подробните му обяснения.

Положението, без да съм сигурен на какъв остър завой, бързей или над Марианска падина се намира съдбата му, е сериозно. Потъва заедно с металния контейнер. Скоро ще изчезне от повърхността. Затова реагира по този начин. Разбирам напълно състоянието му. Сам, в открито море, или в каквото и да е открито – ситуация, настроение, мисъл - държиш ли се на повърхността само благодарение на метален контейнер за боклук, постоянно очакваш да загребеш вода. И да потънеш след секунди.

Опитах се отново да срещна погледа му. Дори му помахах. Но той вече гледа не само през мен и настрани, а и някъде прекалено надалеко. Доста по-надалеко, отколкото гледаше до този момент. Там вероятно още се виждат издутите платната на спасителния кораб. Не съм сигурен дали различава фигури от екипажа. И капитана на мостика. Най-вероятно не. С толкова покрусено изражение на лицето обикновено виждаш само платна. Най-често отдалечаващи се, все по-неясни и по-незабележими. Корабът вероятно отдавна прилича на мираж. Или на Летящ холандец.

И заради това в очите му има сълзи. Лагримас, лагримас. Лагримас де крокодило. Изглежда, и платната едва се виждат. Направо не е сигурно платна ли са или само желание да види спасителния кораб с издути платна. Нека не ги гледа тогава, а да разпредели правилно тежестта си в боклукчийския контейнер. Ако не прави излишни движения и не се паникьосва, както е разперил ръце за равновесие, още дълго ще се задържи на повърхността. Поне така изглежда. Започне ли да загребва вода, нека се хвърли – и да плува. Или да ходи като мен. Не е чак толкова трудно. Направо е лесно.

Отново се опитвам да му привлека вниманието - помахване от китката, с ръка пред гърдите. Повторих няколко пъти движението. Напълно достатъчен знак между двама, които от толкова време стоят един срещу друг. Продължава да не ме забелязва. Не се засегнах. И накрая му обърнах гръб. Направих първата крачка, ей така, и преодолях желанието си да се обърна. После тръгнах по-решително. Крачките следваха една след друга. Пасо а пасо. Ако ме гледа, тоест ако най-накрая ме е видял, отдавна знае как става.

Пресякох улицата заедно с кафяво улично куче, което промени колебливо посоката по средата, завъртя се около себе си и претича обратно. Отдавна бях изоставил непознатия, зад когото вървях. Дори не обърнах внимание накъде изчезна. Нямаше го. И не ми беше нужен. Онзи от контейнера също никакъв не се вижда. Дали е последвал примера ми. Напуснал ли е контейнера. Ходи ли както аз ходя. Или е легнал на дъното. И продължава да се люшка в откритото море. Не знам. Нямам желание да науча.

Сега ел перото ми е по-интересно. Изчака да премине тежкият камион и отново се опита да пресече. Наблюдавах го от отсрещния тротоар. И му се възхищавах. Магнифико. Не рискува излишно, оглежда се, накрая – на третия път – пресече улицата. Крусар ел калие. Искам да го поздравя. Салудо, салудо и реверансия. Щях да го погаля, ако беше по-близо. Без да се замислям, тръгнах след него. Вървях в същата посока, дори когато скоро и него изгубих от поглед. Десапаресе. Ама напълно изчезна. Но продължих да вървя.

 

 

 

 
дискусинен клуб "на тясно"
всеки четвъртък 18.30 в "Хамбара"
софия
 
"39 грама"
вестник за гравитацията
powered by
E80 association