новини
кой
кога
къде
1х4
2х4
3х4
4х4
5х4
на тясно
community
контакт
медии
archive

 

 

 

 

облогът Антония Колева/Георги Гочев [enter]

реплики по пощата [enter]


четене [запис] разговор с Палми Ранчев [запис]

Палми Ранчев, из „Анонимни снайперисти“, Фама, 2006, с. 5-13

 

… и по време на червените партийни секретари мамкамудагое и сега мамкамудагое когато партийните секретари са шарени и демократични мамкамудагое у нас винаги е имало едно министерство мамкамудагое на организираната престъпност…

Думи на един от лудите в квартала, който постоянно си говори сам. Омотал е захабен чаршаф около главата си и държи парче от триъгълна баница, току-що извадено от боклукджийската кофа, пред устата си.

… служителите му мамкамудагое както всички чиновници са назначени мамкамудагое след внимателен избор мамкамудагое и конкурси конкурси мамкамудагое получават министерски заплати и премии мамкамудагое за добре свършената работа…

Лудия дъвче и говори интимно, разнежено, на все по-малкото парче баница. После вдига ръка над главата си, сдържано помахва и се усмихва: поздравява някого, когато само той вижда.

….уволняват ги мамкамудагое анонимни снайперисти…

 

УРОК ПО ИСПАНСКИ

… всеки анонимен българин мамкамудагое анонимно прецакан от анонимната държава мамкамудагое през последните петнадесетината двайсетината трийсетина мамкамудагое анонимно безотговорни анонимни години мамкамудагое ама и преди това мамкамудагое и още по преди мамкамудагое анонимно е готов да стане анонимен снайперист…

Лудия преглъща последния си залък, обира последователно с устни трохите от дланите на двете си ръце и се оглежда в кална локва. Скоро започва да размотава чаршафа от главата си.

Отсреща дос мадрес / две майки/ с бебешки колички – синя и розова, за момче и момиче съответно, освен ако не искат да заблудят с цветовете околните – разговарят на разминаване. Все още са дебели и разплути от бременността. На испански „дебел” е „груесо”. Нещо подобно. „Разплут” – тази дума не я знам. Никога не съм я знаел. Майката, която е по-близо до мен, е с розов суичър - не може да се прочете надписа отпред, заради издутите гърди, които разместват буквите - жестикулира с едната си ръка, а с другата се държи здраво за бебешката количка. Търся испански думи за всичко, което ме заобикаля. Не винаги намирам. Тогава само гледам и практикувам, както обикновено, безцелна медитация.

Прехвърлих поглед върху разрушената стена на някогашната поликлиника, после загледах и обрастващите с трева и храсталаци алеи на кварталната градинка. Изглеждат запуснати и ненужни. Не си спомних подходящи испански думи да тях. Още по-малко израз. Мога и да не ги гледам – ще се обърна гърбом, – преценя ли, че гледката чак толкова ме затормозва; или просто ще постоя известно време със затворени очи, ако пейзажът за секунди не се промени радикално.

Първо видях само тъмно-син джип. Не е кой знае какво – напоследък джипове колкото искаш. Но този изрева, изви рязко, и почти ме облиза с калника и страничната си врата. Качи се на тротоара с пълна газ и ми препречи пътя. Исках ли да продължа в същата посока, вече имаше препятствие. Трябваше да заобикалям, да чакам на място, или да се върна назад. Муи несесито /ама много необходимо/ е да преценя възможностите си за реакция, колкото и да бяха ограничени. Излишно е да обяснявам, че отдавна не гледах натам, накъдето гледах преди няколко секунди. В суматохата не разбрах какво стана с двете майки и техните бебета - разминаха ли се, продължиха ли си по пътя или още разговарят? И сравнително късно забелязах Хари, който ме наблюдаваше през предното стъкло. Лицето му се вижда малко неясно, но чертите му ми са прекалено познати, за да го сбъркам с някой друг. Можех още да си забавя погледа. Просто по-дълго няма да обръщам внимание кой е пред мен. Но вратата на джипа се отвори широко, той се показа над нея, като се задържа изправен за секунда, сякаш ме приканваше да го запомня или да му се възхитя подобаващо, и скочи странично.

Облечен е с чисто нов червен анцуг „Адидас”. Маратонките му струват поне сто и петдесет долара. Трите бели линии на анцуга отстрани направо светят. Издърпа единия си ръкав бавно и високо над лакътя, което ще рече, че си подготви ръката за следващото движение, и мълчаливо ми посочи с палец джипа. Успях да не реагирам. Всъщност какво ли още мога да направя? Най-правилното е да се обърна кръгом и да си тръгна. Не го направих. Стоя и го гледам. После той вдигна другия си ръкав; сигурно трябваше още повече да ме напрегне, защото не знаех с тази ръка какво ще ми посочи; ръката му продължи да се клати покрай тялото и той се усмихна с присвити очи.

- Откъде е това чудо, амиго? – попитах.

- Има ли значение? – попита грубичко Хари и скръсти ръце на гърдите

си: кльощави и космати, приличаха на мъхнати гъсеници – Важното е, че го имам, Кубинец. Това е положението. От днеска съм друг човек.

- Какво, не си ли вече амигото Хари?

- Не е важно как се казвам, щом карам такъв джип.

- Ти си знаеш по-добре – съгласих се и вдигнах рамена. – Ама карай по-спокойно, амиго по-специален човек. Щеше да ме премажеш, ако не бях реагирал навреме.

Вече съжалявах, че не си тръгнах навреме. Извадих тясно правоъгълно листче от джоба си и шепнешком заповтарях: : лунес, мартес, миерколес… понеделник, вторник, сряда… Уча, както се разбра, испански. Сам, без учител, отделни думи и изрази. Испанският ме улесняват да се чувствам удобно с прякора си. Почти никой в махалата не ми казва Асен, викат ми Кубинеца. И ако сега някой мучачо или мучачита се обади отнякъде, с удоволствие ще се обърна. Сегуро /сигурно е/. Но пред мен е само амигото Хари, който брутално /муи брутал/ ми прекъсна урока. Лицето му, изглежда, беше намерило най-подходящото си изражение: високомерно и насмешливо. Замръзна без намерение да се променя още дълго.

- От джипа, амиго, както предполагам, всичко се вижда по друг начин.

- Джипът е най-малкото.

- Кое тогава е по грандисимо?

- Вече отговарям за всичко, което ще става тук и в околностите.

- Амиго, да не са те направили квартален? Или си станал шеф на комсомолските секретариоси в махалата.

- Не се прави на отворко! Знаеш как става. Не живееш на небето. Има силни хора, които решават как най-правилно да се подредят нещата.

- Живея където винаги съм си живял, амиго. Ама не успявам да науча всичко, дори когато се случва под носа ми, комо се дисе. Няма начин да го науча. Тодос се камбиар напоследък. Всичко и всички се промениха. Направо престанах да обръщам внимание. Живея по ла инерцйон.

- Имам право да си организирам бригада.

- Значи не си квартален, а бригадир, господин компаниеро амиго?

- Ташак ли си правиш бе, копеле? – ядоса се Хари и прокара длан по бузата си. – Кубинец, предупреждавам те, че всичко е сериозно. Внимавай какво говориш. Скоро ще дойда с момчетата. И ще има ред.

- Не си прави труда – успокоих го. – Вече реших, още утре ще се изнеса от махалата. Нищо не ме задържа. Дори напротив. Ето, притесняват ме разни господа компаниероси. Сякаш никога не сме били приятели.

- Приятел-мриятел, компаниерос-момпаниерос, няма значение! – възкликна Хари и се ухили самодоволно. – Бяхме приятели, Кубинец, като деца. И малко по-късно. Сега времената са други. И си мери думите. Щото както може да имаш полза от познанството си с мене, така може и да пострадаш.

- Промених си решението, изчезвам още довечера, господин компаниеро. Вече не сме амигоси. Разбрах го някак изведнъж. Чашата ми от доста време прелива. И не искам да имам никаква полза от познанството си с когото и да било.

- Не се изсилвай чак толкова.

- Заради това се чувствам по-свободен - продължих със стиснати устни, почти шепнешком. - Дори напълно свободен.

- Както искай се чувствай. Не ме интересува.

- Ама сега ще разбереш какво тренирам от осем месеца. Май толкова време не сме се виждали.

- Няма значение откога не сме се виждали – заяви небрежно той. - От днес

често ще съм тук. Ако мене ме няма, ще е някое от моите момчета. Искам ред и дисциплина. И всеки трябва да си плаща. Това е най-важното, за да има мир и спокойствие.

Не съм сигурен, че решението ми е окончателно. Никога не съм сигурен. Дори когато го финтирах с лявата ръка и му нанесох безмилостен ритник в бедрото, си мислех, че мога и да не го направя. Достатъчно е, ако само бях си го помислил. Често ми се е случвало. Но го ударих. Предпочитах да го ритна в задника, щеше да му подхожда повече; ама от моето положение, както стоях срещу него, нямаше как. Решението за ритника беше толкова силно, непреодолимо и най-вече неочаквано, че нямах време за размишления и пренареждане на събитията. Направо сам се изненадах.

Изучавах този удар в продължение на цели осем месеца. Лоу-кик е английското му наименование. Сигурно има и японско, щом е сред основните удари в карате. Но съм запомнил само английското, защото се употребява най-често. Лоу-кик, така би възкликнал всеки от залата, ако ме видеше отстрани. Кубинеца отпра един лоу-кик на някакъв насред улицата. И си припомних думите на бате Емо Апостолов, инструктора ми, че след системни тренировки тежката кост на подбедрицата се превръща в разрушително примитивно оръжие. Естествено, ако предварително си закалил костта със специални упражнения. Най-често удари в твърд и тежък чувал. Някои момчета използват също обвити с гума кабели. Удрят се с тях по няколко пъти дневно. Така нервните рецептори се подготвят за сблъсък с противника. Иначе болката за теб може да се окаже по-силна.

Що се отнася до техниката, ще отбележа, че към целта първо се устремява коляното, почти веднага пищялът го изпреварва и се стоварва малко отгоре и повече отстрани там, където нерва по външната част на бедрото е най-чувствителен. Мигване – и е достигнал целта. Отклониш ли само за част от секундата вниманието си, няма да знаеш какво точно е станало.

Сега усещах цялото си тяло, и душата в добавка, напълно отпуснати. Нямаше и следа от напрежение. Върнах се в първоначалното си положение, погледнах разсеяно настрани. Вероятно трябваше да се обърна в полупрофил, за да ми е по-удобно, ако трябва да нанеса още един удар. Но ми харесваше да стоя сякаш нищо не се е случило.

Колебанията и съмненията правилно ли съм постъпил бързо се разсеяха. Постъпих точно както трябва. Ако само бях си представил как го удрям, нямаше да е същото удоволствие. Най-накрая да изненадам някой, за когото съм убеден, че си заслужава ритника. Ударът го отмести настрани и господин компаниерото каброн /превеждам: другарят капут, педераст, козел, сводник и всякакъв друг гадник/ изврещя от болка, сви се на две, почти докосна с брадичка колената си. Продължи да вие отдолу.

- Каквото и да се е случило Хари, не си заслужава да се превръщаш в гаден марикон – изрекох с равен глас. – Така поне мисля аз. Слугувате на ченгета и на партийни секретари. А и повечето от вас са бивши доносници и сегашни услужливи подмазвачи. Не може цял живот да си чейнчадия и дребен далаверист, а да не те прибират. Какъвто е твоя случай. Нали така? Ясни са ми вашите бригади, бригадири и групировки.

- Ще те смачкам, да знаеш! – виеше той и протегна ръка към джипа, вероятно да ми припомни за какво става дума. - Само ако си ми счупил крака!

- Ще ме смачкаш, господин компаниеро каброн и някогашен мой за кратко амиго, но не сега. И не сам.

- Ще видиш! – закани се Хари. - Ама наистина ще разбереш за какво става дума.

- Знам ви силата, господа компаниероси, трийсет срещу един. Вие въоръжени, а някой като мен, с голи ръце. Тогава сте смели. Комо ел пероси сте. Много бързо ви разбрах пинизите.

- Няма значение какво говориш на твоя кубински.

- Като кучета!... Като кучета сте!...

- Хич не ме интересува – изръмжа той.

- А що се отнася до Куба – изрекох високо и не знам защо извадих цяла шепа листчета с испански думи и изрази от джоба на дънките си, - там и революцията им, ако я сравняваме с нашата, нежна, подла и обезкръвяваща, изглежда по-истинска. У нас революциите винаги са били муи, ама наистина много фалшификадо.

- Сега ние сме на мода! – изкрещя той. - Ние ще управляваме. Такива като тебе, нещастни палячовци, дори вода няма да ни носят.

- Вие сте само ел пероси на въже – казах с гнуслива гримаса и погледнах юмрука си с листчетата, от които уча испански . - Дори не сте бандидоси комо бандидоси. А чиновници на заплата.

Хари се изправи внимателно; през цялото време очакваше отново да го изритам, и той съответно да се свие на земята; отстъпи няколко крачки и опря за кратко длан в джипа. Колкото да се зареди с увереност и енергия. После разтри удареното място с едната си ръка, а с другата извади мобилния си телефон от джоба на анцуга. Натисна каквото трябваше да се натисне и нареди с ядосан глас да дойдат петима човека. Каза: срещу старата поликлиника. Ядоса се още повече, защото онези не знаеха мястото, и с крясъци им обясни как да стигнат най-бързо. Явно бандата му беше от селяндури, а не от наши момчета, които познават квартала. Пристъпих към него, направих заплашително движение с крак, той се присви, опита се да отскочи и едва не си изпусна телефона; направих още една крачка и го пернах с върха на пръстите по увисналия нос.

- Ще видиш само след няколко минути какво ще ти се случи.

- Нищо по-лошо не може да ми се случи - казах насмешливо. –

Разбрах, че някой, който ми е бил нещо като съученик, нещо като пекеньо мъничък амиго, е станал пълен гьон. Още по-лошо, станал е господин компаниеро каброн. Хайде, командвай и се организирай, според както са ти наредили. И се забавлявай с джипа и с другите си играчки.

- Ти си много тъпо парче бе, Кубинец – изрече с отвращение той. - .

Винаги си бил тъп. Имах предложение за тебе. Шанс да не си същият гладник, който се перчи с двайсетина испански думи.

- Все едно, че не си ми го казвал.

- Вече си ми враг.

- Не, вече не те познавам. И сякаш никога не съм те познавал. Да знаеш, че никакъв те няма. Ето, не те виждам. И бодигардовете ти няма да видя.

- Ще те смачкам, Кубинец! – извика той, след като се отдалечих, а

той се качи обратно в джипа. - Кълбото се затъркаля, и ще те размажа, копеле тъпо.

 

 

 
дискусинен клуб "на тясно"
всеки четвъртък 18.30 в "Хамбара"
софия
 
"39 грама"
вестник за гравитацията
powered by
E80 association