новини
кой
кога
къде
1х4
2х4
3х4
4х4
5х4
на тясно
community
контакт
медии
archive

 

 

 

 

облогът Антония Колева/Георги Гочев [enter]

реплики по пощата [enter]

 


Чавдар Ценов, Из „Удавената риба“, с. 58-69, Стигмати 1999.

 

Бeсеница [запис]

След едноседемичния студ и мъглите, които се изтръгваха от боклуците на София и миризливо пълзяха насам, към витошките скатове, неочаквано 29 декември се разтвори широко като врата, примираща за гости, а той цепеше дърва на двора и издаваше секачоподобни звуци. От усилие ги издаваше, и от вдетененост. Ваканцията доведе дъщеря му на гости, а в нейно присъствие непрекъснато му се играеше. На бeсеница, на жмичка, на продавачи, дори на цепене на дърва му се играеше. Струваше му се, че докато тя приспива куклите, не би било лошо той да дърпа с канап някое самосвалче и да крещи с пълен глас: „Пи-бип!“...

„Бъхта... връхта... мраммм!“ Враъп, забиваше се в отговор острието и поредната цепеница отхвръкваше. За часове капчуците се бяха превърнали от коледни украшения в чучури, боровете се кискаха със сълзи — ах, вижте, моля ви се, какви искрящи шеги сипе слънцето! Прозрачното небе се стичаше в обувките, шията, порите, вените и другите негови карантии, а оттам, подобно на недоволен от работата си бъчвар, избиваше обръчите на сърцето му и когато последният изскочи, бурето цъфна и дъските изпопадаха напосоки, за да им припомни оживялата земя дъскорезници, сурови лица и сеч, а още по-назад — гората с шумата, трънака, забързаните буболечки, сред които другяче се усещаха дни като този — врати, запокитили омразните си ключалки.

О, сигурно сега и мармаладът щеше да се преобрази в шипка, а шипките да се разбягат по храстите и там да чернеят, да зеленеят, дордето се смият в пъпки; и късчетата месо, и те ще щукнат от чиниите, ще се съберат една с друга, с трета, ще се заочат, заушат, закопитят... ще загрухтят, заблеят, замучат... ех, грапавите им езици. А сиренето — фшиуу, фшиуу, през млякото през вимето, през кравата, ще бъде като филиз, трева и цвете... Чист, топъл и бълбукащ, разбърборил се беше езическият ден и слушащият го се чувстваше леко индианец. Ще нацепи дърва, пък сетне ще драсне два-три реда до бледоликите си софийски приятели. Сняг и слънце, вълци и бумтящи печки ще има в писмото му...

— Тати, клати ми се зъбът.

Гласът на малката прозвуча опасно близо, стресна го, в последния момент опита да задържи брадвата във въздуха и залитна. На две крачки встрани тя си ровеше из устата.

— Колко пъти съм ти казвал да не се приближаваш, когато цепя дърва — тръгна да й се кара, но се разсмя — очите й се събираха към върха на носа, за да зърнат клатещия се зъб. — Без огледало няма да стане. Я да видя!

Клатеше се. Като вратата на долап. Напред, назад.

— Защо бе, тати, се клати?

— Ами не знам бе, Мише. Не може да пази равновесие. Нещо с вестибуларния му апарат...

— Ох, на един акъл сте и двамата! — появи се баба й, обличайки в движение жилетката си. Ама пък хич не обичаше да се будалкат с детето. — Хайде, баба, да идем при госпожа Гатева. Тя ги разбира тези неща. Ще завърже един конец, ще дръпне и готооовоо.

— Ще боли!

— Изобщо няма да боли. Иначе как ще обядваш...

Двете си изгубиха между оградите, заглъхнаха. И неговата баба, майката на майка му, го водеше да му вързват кон чeто. „@„}„y „t„p, „„„p„{„p „{„p„x„r„p„S„u „q„p„q„p „}„Ѓc, „t„p „}„Ѓc „r„?„‚„w„p„„ „{„€„~ чe. Кoнче ли, бабо, питаше той. Като да беше вчера. Пък ето, вече и майка му накуцваше леко. И баба му, колкото повече остаряваше, повече кривеше крака. Завнася дървата в къщата. „Краят винаги е само един, а началата... началата са много и много. Глупак съм, че не успявам да ги огранича за себе си дотолкова, та въпреки всичките им криволичения в края да се съберат, за да е имало смисъл... Господи какъв съм мутант!“ Разсмя се на глас. Както обикновено изпитваше неудобство от тях, ако обикновено и заради тях не можеше да се понася, днес като че беше склонен да си прости.

Сякаш и той като природата наоколо смъкваше студени кожи, топеше се полепналият из вътрешностите му мръсен сняг и отдолу бликаше радостна възбуда. Макар че с него винаги се получаваше така. Радост, тъга, печал, екзалтация, отчаяние, все едно — изворът на душата му имаше умопомрачителен емоционален дебит. Сигурно още не му беше свършил пубертетът. Влизаше от едно настоение в друго, както другите влизаха от стая в стая. Изпитването на чувства го омагьосваше, отдаваше им се безрезервно, като дете, което не знае какво върши. Някога блъсканицата от усещания го изпълваше с възхита към нюансите на дните, каращи час с час, минута с минута да не си приличат. Ала с годините проумя, че подобна болезнена чувствителност разрушава личността, приравнява нещата, едни обезценява, на други добавя несъществуващи стойности, заличавайки границата между важно и незначително. „Може би затова някои хора наричат нещата „нища“. Не говорят на диалект, а просто са искрени. И аз вече ще казвам на повечето неща „нища“!“ ? обеща си тържествено, докато тъпчеше печките.

От прозореца на неговата стая дворът, боровете нататък, рекичката и каменният мост блестяха като илюстрована картичка. По моста минаха него ден. Изкачиха се на отсрещните поляни, още в началото им тя седна и отказа да продължи. Затъкна цигарето, запуши, видя му се по отегчена от обичайното. И дали от ожесточение, или защото челядинките се случиха на брой повече от китайския народ, но броди повече от час. Върна се с цял чувал, надявайки се поне, както винаги тя детински да се учуди. Но този път не забеляза чувала, едва го изчака да запали колата и да потегли, за да превърне връщането в говорилня. Имаше неприятният навик да говори забързано, много, повтаряйки цели фрази, част от тях, размествайки думите, отново и отново, набиваше върху удобни ней неща („нища“?), сякаш му обясняваше Кант. И от цялата половинчасова тирада се разбираше само, че разводът не е трагедия, че и за детето ще бъде по-добре така. Малко преди моста запръска. В такива моменти имаше навика да мълчи, да оставя нищата да се решават от само себе си, а в главата му се подреждаха банални рими:

Твоят дъжд не е моят дъжд
и нямаме обща нестъпката шума,
а дъждът все е един и същ
и сме стъпкали всичката шума.

Никога не се издаваше за тези глупости. Бледоликите му приятели само да надушеха склонността му към тривиални строфи, тутакси щяха да ми прикачат някой прякор. Бистришия поет, например. Иди се оправяй после с блудкавия привкус на собствената си персона. Ами съседите какво ще кажат?!

Пристигнаха в къщата, дадоха някакви мъгляви обяснения на родителите му, набързо си заминаха без детето за София. И следващите седмици минаха в скандали, взаимни обвинения и никому ненужни разправии. Единственото, което се въртеше в главата му, бе, че повече няма да събужда Мишето рано сутрин за детска градина, а тя — сънена, топла, — няма да обгръща с ръчички врата му и да замира, стапяйки го до петите. Прибра се тук, на къщата, и ето че вече две години минаха за него в самообвинения, разкаяния озлобления.

Провали, напивания, глупости, дрънканици. И въображаеми диалози между него и него, само дето единият говореше с нейния глас, с нейните думи и начин на мислене, не бе и предполагал, че толкова добре я познава, можеше с часове, без никакво усилие, да звучи в главата му гласът й и да го ругае по неин си начин обосновано, дори за работи, които тя не можеше и да знае, за работи, случили се далеч преди да се познават. Сякаш двата гласа играеха на б eсеница, бързаха да вдигнат бесилките, на едната тя да го обеси, на другата ? сам да се обеси.

Знаеше, че се побърква, че си измисля вини, може би подсъзнателно, за да ги смеси с истинските и в кашата всичко да избледнее, но ако все пак продължаваше, то бе, защото дълбоко в него тлееше подозрението, че в нещо основно тя все пак беше права — той ли, та той и просяк да стане, така ще иска милостиня, така ще изкривява нещата, че поне за него за изглеждат като услуга към гражданите — щом щом трябва да има просяци, ето, той доброволно се е наел, иначе знаете ли какво можеше да излезе от него, ама не рачи, щото не е такъв човек, щото... усещаше, че вече ги премята тия работи из главата си по навик, механично, сякаш преразказва преживяванията си.

Гнездо на оси, пропъдило безумните си обитатели, така празен и опустял се чувстваше след нескончаемите послеписни диалози. А изоставеното свърталище на оси го изяждат — мишки, червеи, птици. Гущери и змии браздят през него. Превръщат го в прах, в пепел, в тор. Все някаква фиданка трябваше досега да поникне.

Неочаквано видя през прозиращия сняг на двора забравената лопата. Толкова я търси, за да изрива снега. Сега, вместо да бръмчат все същите мухи из главата му, просто трябваше да слезе и да я вземе. Да я изсуши на печката, да лъсне до бяло метала й. И когато напролет снегът отново се разтвори като днес, да слезе и малко по малко, стъпка по стъпка да заразравя земята, и всичко ще...

Сякаш къщата бе радио и някой внезапно го включи високо. По радиото предаваха плач. Неистов детски плач — ту накъсано хлипане, ту шумен хленч, придружен от жални, оплаквателни думи. Мишето цялата се тресеше:

— Не му казах довиждане, не го целунах... повече никога няма да го видя... трябваше да си го сложа в кутийка... да си го пазя...

Баба й объркано му разказа как госпожа Гатева извадила зъбчето. Мишето нищо не усетила, зарадвала се, после хвърлили зъбчето на покрива за здраве. По стар народен обичай. Баб а ? просто не знаеше какво да прави. Дори му предложи да се качи на прокрива, да внимава да не падне, пък и да не счупи някоя керемида, да намери зъбчето, ама да си облече ватенката, да не настине, гори сигурно духа... Майчинското предложение го влуди, кипна му чайникът, изби капака:

— Каква кутийка те е понесла, бе детенце?! Ами косиците, които сме ти рязали. Другите зъбчета? Гурелчетата от всяка сутрин. И тях ли в кутийката?

Тя внезапно се ококори, хлипането замря. А той продължи, и докато я прегръщаше продължи, и докато излизаше от стаята продължи, и когато си влезе в своята продължаваше:

— А дните, дето няма да се върнат. Не кутийка за тях трябва, ами цяла стая. И само една ли? Ами Париж, ти знаеш ли, че си била в Парих, например? Вярно, беше съвсем мъничка, вярно — не помниш. Но сега какво — и Париж ли в кутийка?...

В следобедната дрямка, обхванала къщата, някъде далеч отдолу се чуваше гласът на приказката, приспиваща Мишето. Михаил хранеше рибките в аквариума, пушеше и си мислеше за стаите, в които се бе изкаканизал животът му, за безвъзвратно загубените вещи, книги, музики, любими предмети. Всичко се разпиля през годините, през апартаментите, в които живя. Рибките издуваха коремчетата, всичко в аквариума беше миниатюрно: дъното, водораслите, скалите. От гласа на приказката и от привнесения воден слой той се смаляваше в мащаб едно към сто, към хиляда, като елементи на изпогубен пъзел се мяркаха пред очите му забравени мебели, дрехи, финтифлюшки, а особено остро се забиваха в съзнанието му гласове на врати, десетки врати, зад които бе живял и чийто тембър така добре помнеше, така силно звучеше в него, омесваше се с другите и го унасяше. Полегна, стори му се в полусън, че зад всяка от тях са събрани нещата му: зъбчета, коси, усмивки, разговори... Неща, невъзможни дори за изброяване. Внезапно видя Мишето на „Gare de Lion“ и за пръв път от много време не се намръщи на неканения спомен, остави се на миризмите му, за миг оживяха малките магазинчета, гълъбите, ресторанта с високите сводове и масите до прозорците, откъдето наистина се виждаха релсите (както и твърдеше Бонюелв спомените си), стрелналото се на юг тежеве Trains a Grqnde Vitesse (вид влакове с висока скорост) — и сънят окончателно го придърпа, заговори му нежни и внимателно, обърна го по корем, отпусна го, обеща му да намести в кутийка зъбчето на Мишето и Париж, а ако трябва — в стая, зад добре познатата му любима врата. Когато достатъчно го зашемети, върху ръждив скат занакланя двора. Познати лица, все бледолики приятели, а май и Мишето, майка му, бившата му жена, кръстоссваха наоколо, но той не можеше да разбере кой кой е, защото те непекъснато си разменяха лицата. Посред двора имаше голям сандък, черен сандък, в сандъка шаваха спомени, обаче не спомени, а черни риби, само пъстрите им хриле се различаваха в тъмното. Ама, нали Париж щяхте да сложите в кутийка, Париж и зъбчето, ако не в кутийка, в стая или в сандък, спря едного умолително, а онзи бързо си смени лицето с другиго и той вече не знаеше кого е попитал. Из един път приятелите затанцуваха на място, като че табун коне, заградени на тясно, такава пушилка изви, дордето пред сандъка движенията им се успокоиха, замръзнаха, придобиха делови изражения, съсредоточиха се да коват, да дялат, ето само капака остана да сложат. Един се затича по склона, дебел и разпенен, не забрави на няколко пъти да си смени лицето, размаха победоносно кутия с боя и четки. Хрилете на рибите щяха да боядисват. Само това не! Защо не, виж това не знаеше, но не, не и не... А те вече ги боядисваха, едни-еднички хриле останаха, пъстрееха, шаваха, мушех се под чуждите хриле. Ония изляха върху им кутията и в настъпилата чернилка ясно чуваше как с ударите си собственото му сърце заковава сандъка.

 

 
дискусинен клуб "на тясно"
всеки четвъртък 18.30 в "Хамбара"
софия
 
"39 грама"
вестник за гравитацията
powered by
E80 association