автор НЕМО

Нещото, което ограничава и освобождава .
Нещото, което скрива и разкрива.
Нещото, което дава и взима .
Нагоре - надолу, нагоре - надолу по стълбицата на живота, с човешки крачки, малки, тихи, по пътя към вечността.
Ципът е механиката на утопията и самата утопия .Той ограничава теб, мен кръга на познатото,битийното, общоприетото в матрицата, защото приземява. Ципът е моят контрол върху мен, моята утопия, моята мечта да живея тук и сега. Границата . Тя свързва две неща които са били цяло, но някои си помислил се за бог -разделил, разкъсал на половинки! А твоят еволюирал прогресивен разум ти е дал възможността да създадеш онази връзка/край - механика. Механика, която дава и взима -теб. Механичният цип е утопията на онова съвършено, завършено цяло. Наричам го утопия, заради неговата идеалност (иделален озн. божествен). Пътят към духа и истината е със средствата на съвременния материализъм и функционализъм. Ние го направихме. Ципът ме отделя от мен, но пази тайната на моето съзнание, моето аз, скрито, вътре. Ципът, които ме определя като индивидуалност в псевдоутопията на битийното общество. АЗ вдигам и свалям. Аз - контролът и разумът, повлияни от духа, властващ над всичко, защото той е истината; мечтата, към която се стремим всичи хора. Единсртвният принцип - целта нагоре. Еволюция, развитие, подем, прогрес ...напред. Зъбче по зъбче до безкрая , към небето.Аз ставам сутрин, слагам маската, дърпам ципа, за да мога да живея и да не ме угнетят. Крия се зад нещото, което ме пази и убива.То е рязко, изкуствено, механично и ден след ден ще превърне мен самата в машина, ако се оставя на простотата и лесното. Вас също. Аз просто дърпам. В това е идеята. Развитието е деградация. Обшеството, достигнало определен напредък ме прави част от него. А аз готов ли съм за него? Това е бреме, отговорност. А едно копче? То ми дава възможността да го изстрадам, да заслужа. Премислям всеки ход и да, знам къде отивам. Homo sapiens. А ние просто вдигаме и сваляме, защото така трябва, защото разумът води.
Цип, цип, цип...
Берлинската стена, Китаиската стена, стената на моята бяла стая. Тя пази и е провокирана от висша идея. Отделя, но не разделя - свързва. Това е маска, граница, през която минаваме всички. Това е дори очарованието на тайнството и интимността на секса . За това това си има и свой цип.
Това творение на 19-ти век ми дава мое пространство, но ме кара понякога да плача. Защото не съм с тях. Защото имам мои си тайни и те не са техните. Но домът е моя цип. Там са хората, които обичам. Там знам, че мога да го сваля, знам че ще бъда разбрана, ще бъда част от тяхното тайнство и те от моето .
Ципът е моста без край, обвит в мъгла. Той се вдига и оптивам нагоре, защото границите освобождават, да. Те са мои, аз ги съгдадох и ги контролирам, силата е концентрирана. Слънчевите лъчи са навсякъде. Те не горят хартията, защотот нямат цел, а границата им дава посока - напред, заедно. Това е утопията на цялото.
Аз знам кога да отворя и кога да затворя. Плат. Шивачът го раздра, за да ми ушие дреха, зад която да скрия голотата си от чуждите погледи. Платът беше цял, съвършен и гладък. Сега е на две половинки. Шивачът сложи помежду им цип. Уши ми дреха. Изкуствено създаде утопията на целостта. Той е бог, мисли, чувства плата, знае къде да съедини краищата, защото една без друга половините не са нищо. Ами ако има две несъвместими? Механиката лишава от чувства, разум и контрол, докато моето АЗ не се намеси. А искам ли? Искам ли да бъда личност или ще се скрия? Ще нося ли бремето или маската на безличния от масата?
А това е само един цип, цикличност, Зъб по зъб, живот по живот, мечта по мечта, утопия по утопия.
Много.
Машини.
И всичко се завърта във вечния къговрат на нашето време, на нашата еволюция.
Нагоре - надолу. Така трябва.
Асансьорът е прозрачен.
Цялото е кръгло и се върти. Моят цип с него също.
Нагоре - надолу.. Днес пред теб съм гола, губя, но ти давам и ти също на мен. Утре пред тях няма да бъда -спасена съм - те не.
Цип
Аз
Свят и безкрайност и нейде из нея човекът с дрехи съшити с ципче и цел.
Нагоре - надолу
Нагоре - надолу