Костен мозък

В някой си ден през януари деветдесета, когато в К. пак било мъгливо и влажно като парцал и навсякъде миришело на дим, кюспе и далечен сняг откъм Балкана, един тука от махалата се върнал от Германия и си докарал кола. Германия оная зима или се била вече обединила, или тъкмо и предстояло да го направи — точно това пък скоро никой тук нямало да може да се спомни — но самата кола била жестока: вярно че била цялата в кал от пътуването и единият й стоп бил залепен нагъсто с широк пет пръста чужбински скоч, обаче нямало значение.

Какво направи бе, душа, викнали всички наоколо, а човекът ту си дърпал дзипа на якето нагоре, ту го дърпал надолу, и им викал, че кой ти гледа стопа и че колата му излязла на далавера от гробището в Дуисбург. Те тез, викал, там мамата си джисат: те там в Германия таз една кола я карат три, четири, най-много до пет години, даже няма и толкоз, и — айде на гробището! Там да му еба майката... И казал още, че той уж носел туй-онуй за продан, уж го шитнал на таквозто, но пак не му стигнали, та се наложила да даде костен мозък и тогава вече работата станала.

Жена му, като чула как мъж й е дал костен мозък, веднага се затръшкала, че как щяла да го гледа сега без костен мозък.

— Е, че те всички така таковат — рекъл да я вразуми човекът. — Ти — казал — нали барем вече беше, цяло палто си донесе от там — не видя ли?

Жена му обаче се вайкала, че нищо подобно и че тя като била лятото в Германия нямало такива работи .

— Е! Сега има! — ядосал се той, а жена му му креснала, че нали уж бил на далавера.

— И туй ли ти беше далаверата — развикала се — да си даваш костния мозък за таз бракма, а? Как ще те гледам сега без костен мозък бе, човек? — викала — Сега като ми се тръшнеш без костен мозък, как ще те гледам! За туй хич не мислиш?!

Мъжът накрая и той кипнал.

Озърнал се и й изсъскал, че млък, и че нямало да се разправят тука пред хората — вътре щели да се разправят. И веднага почнал да разтоварва.

Народът наоколо зяпнал разочаровано как трима изпреварили останалите и как моментално се впуснали да помагат, макар човекът да им викал вкиснато, че няма нужда. Нищо-нищо, мърморели те, няма да се скъсаме! — и награбили чантите и кашоните: помъкнали ги през тротоара, после през входа и от там — нагоре по изпоолющеното стълбище, а жената ситнела подире им и не спирала да хленчи.

Внесли всичко това в апартамента, струпали го в антрето и там той им казал, че защо стоят като не знам си какво си и защо не влизали. Изчакал ги да се събуят пред килера и ги набутал в кухничката, където се стапял стар и тъжен мирис на кисело зеле, на бройлер в зелето, на изветряли подправки от други години и, не знам защо, на шевна машина. Нищо не казвате, им викал, какво става, какво не става, а те един през друг му казвали, че нищо не става, само дето на турците им върнали имената и в София шопите кибичели със свещи по таквозто. По площадите, казвали. Един поп има, обяснявали, та той ги учи на тез глупости, да мръзнат като тикви със свещите... Човекът не ги слушал, а разправял, че в Румъния било голям сняг! Те мънкали, че и тука в К. било валнало, ама слаба работа, но човекът викал, че в Румъния майката си тракало. То и тук майката си трака де, уверявали го те, но той им викал, че нищо не знаят! От Дуисбург до Орадя, викал, за двайсе и два часа, а от Орадя до Букурещ — пак за толкоз: смятайте! И сега защо не сядате, тъй че те действително приседнали предпазливо край масата и пак се вторачили в кашоните, а човекът се скарал на жена си, че стига му е пилила на оная работа и стига е квичала там, ами да видела в таз и таз чанта (или може би в <i>оназ</i>, все едно) и да дадяла оттам уискито да почерпел хората, дето помогнали за таквозто. Уиски ли! — изфучала тя; да ти го блъска човек това уиски в главата, че да не гледа къде блъска, дето ходиш да си раздаваш костния мозък..., но после наистина измъкнала някакво тежко ръбесто шише и им го тряснала на масата. Дай сега и чашите, продължавал да нарежда той, нарежи сега и салама, а после се обърнал към ония тримата и отсякъл: Десет марки, майна! Десет марки, обяснил, после отпушил с мършав пукот черната капачка, лиснал по два пръста в чашите и казал, че хайде и че когато били най-зле — тъй да бъдели! Пернал уискито, натъртил небрежно, че това говедо, германецът, за никакъв таквоз не ставал: германецът, казал, слаб пияч, да го еба в гъза! Лочи бира! Пие и друго, казал, обаче другото му в таквозто по дайсет и пет грама — да ти го нафукам аз в двайсет петто грама, разбираш ли! Защото, казал, това му е дозата на германеца: двайсет и пет грама... Да бе, казали ония тримата, американецът например повече пие... Пие на майка си путката американецът, скастрил ги авторитетно човекът. И на американеца му е толкоз дозата; вие, казал, недейте ги гледа по филмите, че уж се наливат; наливат се, казал, ама със сайдер се наливат! Нали ги видях в Дуисбург американците какво пият и колко пият...

Дрънкали си те така, а отвън притъмнявало във восъчната мътилка на един ранен януарски здрач. Над К. вече кротко сивеело от резедавите дрипави мъгли на онази забравено зима на деветдесета, и горе-долу тогава, към пет, човекът дръпнал съдрания дзип на някоя си друга чанта.

После клекнал, ровил, каквото ровил, и ето че накрая извадил от чантата видео-касета. Зад гърба му тримата се изпотили алчно, защото веднага зърнали на капака снимка на гола жена и как тя си смуче гадно пръста. À така, казали и се плеснали по коленете; Том и Джери за възрастни, казали, ѐ сега ще стане работата. Човекът от своя страна обяснил нахакано, че тая касета, докато я пренасял през границата — хич не му пукало! Ама хич! Те припряно го похвалили, че тъй ами и че сега нали уж е демокрация, мама му стара, а той им казал, че да им го начукал в демокрацията; аз, казал, ако не му бях шитнал пет марки на оня селянин от митницата щях да видя една демокрация, ама хайде да не си отварям устата... Сега, казал, си взимате чашите и — оттатък при видеото. И те наистина си вдигнали нетърпеливо таковата, припнали през антрето и се настанили светкавично в хола, където тихо дзънтяли стъклата на секциите и полюлеят отгоре и където диванът бил покрит със зелено ледека.

Там човекът действително изтръскал тежката касета от кутията, тикнал я в разбрицания плейър и също се отпуснал на канапето, където ония продължавали да се ръгат с лакти и да си викат „Том и Джери за възрастни“ и „видео-слип“. После по екрана на велико-търновото се заредили и замятали бляскави картинки и надписи и тримата му казали мръсно това да го прескочи. Реклами, казали, давай нататък!... Той от своя страна наистина грабнал дистанционното и превъртял лентата. А когато отново натиснал изяденото play, работата се оказала съвсем напреднала, защото някоя си жена (даже може би същата от снимката върху капака), вече тъкмо дърпала дзипа на някакъв оцъклен кретен. Кретенът пък ту си хапел долната устна, ту пръхтял и мучал, ту се правел, че охка, и точно когато артистката му смъкнала белите джинси и му сграбчила меката пишка, на вратата на хола се появила жената на човека. Още като погледнала — веднага разбрала какво правят те в хола и се развикала, че за тез мръсотии ли си е дал мъж ѝ костния мозък!

Недей много знà ѝ казал човекът; недей много знà ами сядай тука да видиш какво правят хората!... Другите и те зърнали оранжевите пламъци, които вече били лумнали в очите ѝ, и се захилили — едновременно и гузно и нахално — и веднага се направили, че само пият и нищо не гледат, а тя изсъскала на човека ДА СПИРАЛ ТИЯ ПРОСТОТИИ!

Мъжът ѝ и той се хилел на дивана и продължавал да ѝ вика да седнела да види какво правят хората, но тя наместо това почервеняла от яд и се понесла към телевизора. Не го барай тоз телевизор! — кипнал човекът. Няма да ме излагаш пред гостите ми, че направо не знам, казал; махай се, казал, оттам,че пречиш на художествената програма и ни остави да гледаме таковата!...

Жената изсъскала нещо и като се врътнала — изфучала обратно през целия хол и тръшнала вратата.

Ай сиктир, казал човекът; тя ще ми диктува какво да правя аз в тоз живот! — а другите казали, че само така и че жена ли е — стъпи ѝ на врата! Жена ли е, казал той, аз тъй знам: бой, ебан, и никаква телевизия! Ама никаква! Ти си мъж бе, отсекли ония и пак се вторачили в екрана.

А там работата била вече съвсем нажежена, тъй че те и четиримата зацъкали възхитено и запсували от сърце. Какви са тез жени бе, баджанак, цъкали, кой ги коланѝ тез жени бе, маменцето им курвенско...

— Германецът, кой — казал човекът и всички се закискали.

Десетина минути или нещо такова жената от екрана и онзи гол кретен показвали, каквото имали да показват, а след това се отворила някаква врата и в опустошената им стая връхлетяли тълпа други жени и други мъже. Без много приказки новодошлите жени също започнали да дърпат дзиповете и ризите на новите мъже, а мъжете по същия начин почнали да си хапят устните и да грухтят.

Музиката ставала все по-трескава, защото камерата почнала да ги показва все пó отблизо един по един и двойка по двойка и именно тогава четиримата в хола отведнъж се вкаменили!

От екрана ги гледала жената на човека!

Естествено тя не гледала тях, а гледала незнайния негър, чийто дзип тъкмо била смъкнала докрай и вече бъркала по-нататък, но затова пък била именно тя!

И никоя друга!

Тишината, разбира се, станала нетърпима, защото охканията и пъшканията станали още по-диви, а музиката задумкала още по-трескаво, и мъжът зинал срещу телевизора, докато ония тримата се спогледали косо, после свели гузно очи и вече се чудели как да се махнат от там, когато той измърморил учудено, че, значи, ето отде ѝ били парите за онуй палто!... — и загледал изумено как отсреща на екрана жена му си смъкнала черния сутиен и как в лошо червисаната ѝ уста потъвало веднъж завинаги онова, което никога, ама никога няма покажат в друг филм — нито на киното, нито по телевизията.

Другите мълчали още по-объркано, а човекът охнал и викнал, че ей сега вече ѝ видял сметката на таз курва скапана!

Рипнал от дивана, сритал масата и се понесъл навън, и тогава тримата светкавично станали подир него, хвърлили по един последен поглед към телевизора (където негърът вече пръскал по лицето на жената на техния съсед дълги струйки с бледия цвят на анемона) и се изнизали към антрето: нахлузили си криво-ляво подпетените си чепици и тъкмо отваряли външната врата, когато чули как нещо се срутило в спалнята и как жената изпищяла в първобитен ужас.

Тъй че побягнали като сритани навън, смъкнали се паникьосано надолу по стълбището, треснали отведнъж входната врата и изхвърчали на улицата.

И като погледнали, изкискали се отмъстително: там, на улицата, точно под синкавата лампа, така си стояла колата, която човекът уж си я бил докарал от Германия, и счупеният ѝ стоп блестял мътно, целият олепен със скоч, какъвто в К. още никой никога не бил виждал.

Из: „ЕГН. Годината на тигъра“, 2000, с. 32-38.