Из „Аутопия: другият път към ада“, Жанет-45, 2003, с. 146-152

Излизаше объркан навън (или през каналите на Рим или откъм катакомбите под Париж, по някога от закритите и изоставени тунели на метрото в Лондон или Будапеща, друг път от понорите губилища, където изчезват цели реки, за да се появят километри и километри далеч оттам) и тръгваше нанякъде. Тъй се появи през юли хиляда петстотин двайсет и пета година, отиде в града Антверпен и потресен видя как горят книги. Вгледа се и видя: бяха библии на немски език. Врътна се и побягна оттам, така че на тринайсети януари същата година по пладне вече беше във Витенберг. Там, в една кръчма току до черните стени на катедралата (върху чиято главна врата още стоеше закован дългият лист с деветдесет и петте тезиса на Мартин Лутер), се запозна с двама, които смътно му напомниха за мъжете от стария север. Единият се казваше Аксел Гилденстерн, а другият беше Розенкранц някой си. Изглежда, пиеха от сутринта, защото вече бяха здраво наквасени. Привечер на същия ден им каза две неща. Едното беше, че тук е нужна мъдрост. „Който е разумен — им каза, — нека сметне числото на звяра, защото то е число на човек. А числото му е шестстотин шестдесет и шест..“ Те го гледаха с мътни погледи и гордо отсякоха: „Бе какво ще говорим! Всичко е дух и материя!...“ Тогава им каза и другото. Каза им, че всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията. Розенкранц и Гилденстерн бяха вече толкова пияни от киселото вино на тия земи, че просто не го разбраха, но рипнаха и заръкопляскаха яростно. „Слушате ли ме въобще какво говоря? — удиви се Аполон. — Това, което ви казвам, е ерес, глупаци такива, какво сте се разръкопляскали? Пияни ли сте или какво?!“ Каза тъй и веднага продължи: „Вие знаете ли например, че това право, за което ви казах, включва още и правото човек да сменя религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали! А? И сега ли ще викате „браво“?..“ Тогава двамата скочиха и викнаха: „Смърт на папата!“ „À така! — охна той. — Аз ви говоря за право, вие викате „смърт“!...“ „Смърт на папата!!!“ — ревнаха още по-свирепо и Аполон отведнъж се отказа... „Да си ядете ушите, бацили такива! — им каза. — Вие направо сте си ебали вярата!“

Точно по това време навън се вдигна някаква голяма гюрултия. Наскачаха от масата, Розенкранц и Гилденстерн измъкнаха шпагите, изпищяха пак същото онова „Смърт на папата! Смърт на папата!“ — и после и тримата се стрелнаха навън, защото помислиха, че е почнал нов бой: онзи Витенберг беше студентски град, а студентите в ония векове обичаха да се бият с шпаги. Но този път това там на площада не беше бой. Мартин Лутер беше излязъл пред черквата и гореше кафеникавата була, с която същият този папа му заповядваше да престане с глупостите си, а наоколо една тълпа от сколари и селяни крещеше одобрително, сякаш това беше някаква публична екзекуция на крадец или вещица. Аполон вече беше виждал и в други, много по-късни времена същото: явяваше се някой религиозен водач, благ и човеколюбив, говореше меко, ласкаво призоваваше народа да подкрепи току-що извършения в страната военен преврат, след което народът озверяваше и веднага настъпваше поредната касапница.

И като гледаше в онази нощ полудялата тълпа, заляла площада пред катедралата, озверелите лица, които се мяркаха озарени мрачно от факлите и фенерите в ранната зимна нощ, разбра, че това няма да има край. А от двете му страни Розенкранц и Гилденстерн още по-убедено викнаха: „Смърт на папата!“ — и цялата онази паплач подхвана яростно вика им.

Тъй беше.

[...]

А четири века по-късно някъде в Прага се запозна с един гражданин, някой си Азазело, с когото обаче едва успяха да се напият като хората в кръчма с бели стени (по които висяха снимки на мустакати мъже около бъчви с халби в ръцете), ниски тавани, могъщи маси и точно толкова тежки пейки край масите, а после този Азазело му каза, че заминава за Москва. Прииска му се да се представи като Пиер Беноа от Париж, Франция, Гастон Льору от Ним, пак Франция, или нещо подобно, но онзи го сряза с грубата симпатия на старо ченге и му отвърна, че я стига глупости и че много добре го знае кой е и какъв е. „Аполон — каза. — Бог на светлината. Известен също и като Феб. Майка: Латона, граждански псевдоним Лета. Подложена на гонение. Преследвана... Сестра: Артемида, близначка...“ — тъй каза, и Аполон усети как кой знае защо се изчервява от удоволствие. „Баща на Ескулап...“ — продължи новия му познат. „Как баща на Ескулап! — подскочи смаяно Аполон. — Как баща на Ескулап, за бога!...“ „Ама хвана се, а?“ — засмя се другият и в устата му проблеснаха златна коронка от едната страна остър кучешки зъб от другата.

Азазело не му обясни защо заминава и какво ще прави в тази Москва, само намекна, че трябвало да се краде някаква глава на един гад и че не му трябвало да знае... Аполон каза, че за какъв дявол му е изобщо да ходи в Москва. Чувал беше, че там в оная страна царяла смразяваща и параноична полицейщина, но като му каза това, Азазело учудено възкликна: „Е, че ти къде си виждал пък държава алтруистка?!...“

Понечи да му възрази, че не е точно така, но онзи се изсмя тихичко и каза:

„Или ще ми кажеш, че при вас е абсолютно libertе;, еgalitе;, fraternitе;?“

„При нас?! — стресна се Аполон. — Е че ти откъде знаеш за нас?!“

„Или от другата страна на океана, при Префекта — продължаваше Азазело. — Сигурно там цари човеколюбива демокрация, а?“

„Ама ти и за Префекта ли знаеш? — рече обезсърчено Аполон. — Ама откъде ги знаеш всичките тия работи?!“

„Хайде, моля ти се, не ме разсмивай!...“ — го скастри Азазело, но след това, като го гледаше със същата мрачната симпатия, му подари ръчен часовник. Въобще не се поколеба. Просто го свали от ръката си и му го подари. Беше поолющен от тук и от там, кожената му каишка беше напукана, люспеста и излиняла (сигурно от потта по китката на Азазело) и беше прокъсана там, където той я е разкопчавал. Имаше и датник — нищо че датчикът сочеше едно шантаво „45“, което така си остана „45“ завинаги. На циферблата под пукнатото слюдено стъкло беше написана с черни буквички марката му: Восток. Аполон го попита какво е това „Восток“, а Азазело сви рамене и му обясни, че тъй щели да се наричат след време едни машини за летене около Земята. „Самолети ли?“ — попита Аполон. „Не точно самолети — отвърна Азазело и абсолютно без каквато и да било нужда пооправи оглозгания кокоши кокал, който стърчеше <от джобчето, в което мъжете носят обикновено кърпичка или автоматична писалка>. — Космически апарати... обаче, да ти кажа, представа нямам какво значи космически апарати.“

„И викаш, че това ще е след време?! — изгледа го Аполон. — Аман бе, да му се не видеше! Само аз ли не мога да ходя напред във времето?...“

„А, то пък голямата работа!... — изсумтя Азазело. — Мен ако питаш, хич не ти и трябва... Само беля с това ходене напред във времето. Отиваш, а те хората там вече съвсем други. Докато се разберете — и вече ти са налага да откъснеш на някой главата... беля, ти казвам...“

„О, я стига, моля ти се! — възкликна разстроеният Аполон. — И аз тъй ще приказвам, ако... такова...“

Но бързо му мина.

Не че бяха почнали да се напиват, но вече бяха в положението да дрънкат дълбокомислено всякакви глупости. И Аполон каза на Азазело, че още през петнайсети век италианският хуманист Лоренцо Вала е изброил петте най-важни условия, необходими за учените занимавки и за умственото равновесие.

„В началото на този списък — каза — стоят общуването с образовани хора и изобилието на книги. По-нататък следват удобното място, свободното време и, най-сетне, душевният покой, мамка му.“

„Точно така! — съгласи се Азазело. — И евентуално някой, който да те слуша и да ахка... Една курва с добро сърце също може да свърши работа...“

Каза тъй и в устата му пак светнаха оная коронка отляво и кучешкия зъб отдясно.

„Ама все си е най-хубаво — каза — да откъснеш на някого тъпата тиква...“

След това гаврътнаха последната бехерувка в кръглите като напръстничета чашки, излязоха от кръчмата, махнаха си за сбогом и Азазело тръгна пъргаво и бързо нагоре по тесните каменни улички към замъка горе на Храдчани, а Аполон — подсвирквайки си безметежно — обратно към Карловия мост. Повече не се видяха.

[...]

Обичаше да ходи и в Мюнхен, където преди няколко века се беше скатал съгледвачът Окам. Сега там на улицата „Шелингщрасе“ имаше фотоателие, където през хиляда деветстотин трийсет и трета година с запозна с Ева Браун. Ева Браун работеше на касата на магазинчето към ателието и по онова време страстно продаваше картички, на всяка от които беше изобразен човек с пронизващ поглед и кретенски мустачки.

И с него се запозна, защото Ева Браун, като му разказваше кой е и какъв е, взе да го хвали разпалено, че някога даже бил рисувал. Аполон обаче се разочарова: картините на онзи, като ги поогледа, се оказаха ученически боклук.