Любомир Милчев чете от свои вече издадени и още неиздадени неща за превръщането на човешкото в стока и за дисбаланса спрямо остатъчната непревратима част.

Човешкото тяло на погребения, тържища, в болници, дискотеки, фитнес зали, по телевизията. Пози на властта. Маниери, подменящи тялото. Правят го друго. Без силиконови подплънки, опъвания и хирургически конци. Но и незабележимо. Деликатно посягащата ръка се колебае във възможности, за да се изгуби в презентността на действието. Отчуждена жестика, прескъпо връщаща се в понятията на една професионална прилика.

Промените в аристократичната плът, това свръхживо мъртво, се удвояват в преправени с бинтове шивашки манекени. Многократно прекрояваните и унаследявани дрехи са запечатали следи от тяло в тъканта и деформацията си. С тях дрехата втора употреба привнася еднопосочна релация на втория с първия притежател. Като ефимерно безплътен отпечатък в старите фотографии на отдавна вече мъртви тела. Уникалността на second hand-а, спрямо която модната купешка дреха изпада до дрипа.

Манекените — протези на цялото човешко тяло. Очилата, протези за очите, които ползват носа за манекен. И Пинокио — любимата играчка от детството между куклите в университета и академия швестериана. Кукла на конци.

Антония Колева